– Спомняш ли си какво си казваха един на друг?
– Малко – отвърна Теган. – Той й казваше, че не можела да я продаде, че принадлежала на баща му, а пък тя му отвърна да си гледа работата.
– И какво стана после?
– Влязоха вътре, аз продължих да рина, а след известно време... – Теган се запъна леко – видях полицейска кола да се задава по алеята и... да, ужасно беше. Излезе полицайка и ме помоли да отида да помогна вътре. Влязох в кухнята, а госпожа Чизъл беше бяла като платно и в лошо състояние. Поискаха да им покажа къде са торбичките с чай. Приготвих й топла напитка, а Рафаел я накара да седне. Много беше мил с нея – подчерта Теган, – като се има предвид, че малко преди това тя го беше нарекла какъв ли не.
Страйк погледна часовника си.
– Знам, че не разполагаш с много време. Само още едно-две неща.
– Добре – кимна тя.
– Преди година е станал инцидент – каза Страйк, – при който госпожа Чизъл е нападнала господин Чизъл с чук.
– О, господи, да – въздъхна Теган. – Наистина й беше паднало пердето пред очите. Случи се точно след като умъртвиха Лейди в началото на лятото. Тя беше любимата кобила на госпожа Чизъл, а когато тя се прибра у дома, ветеринарят вече беше свършил работата. Тя искаше да е там, когато ще се случи, и направо побесня, щом се върна и видя вана на конския доктор.
– Откога знаеше тя, че кобилата ще бъде убита? – попита Робин.
– През последните два-три дни всички го знаехме вече – отвърна тъжно Теган. – Но тя беше такъв прекрасен кон, надявахме се да прескочи трапа. Ветеринарят чака с часове госпожа Чизъл да се прибере, но Лейди страдаше, а и той не можеше да остане цял ден, така че...
Теган направи жест, изразяващ безнадеждност.
– Имаш ли представа какво я е накарало да замине за Лондон точно този ден, след като е знаела, че Лейди умира? – попита Страйк.
Теган поклати глава.
– Би ли описала точно какво се случи, когато тя нападна съпруга си? Каза ли му нещо преди това?
– Не – поклати глава Теган. – Тя влезе в двора, видя какво е станало, хукна към господин Чизъл, грабна чука и замахна с него. Рукна кръв във всички посоки. Ужасно беше. Ужасно.
– И какво направи тя, след като го удари? – попита Робин.
– Просто стоеше там. А изражението на лицето й... Беше като на същински демон – заяви неочаквано Теган. – Помислих си, че той е мъртъв, че го е убила. Тогава я прибраха за две седмици. Отиде в някаква болница. Сама трябваше да се оправям с конете... Всички бяхме смазани заради Лейди. Обичах тази кобила и се молех да оцелее, но тя се предаде, легна и престана да яде. Не мога да обвинявам госпожа Чизъл, че беше разстроена, но... тя можеше да го убие. Навсякъде имаше кръв – повтори. Исках да напусна. Така казах на мама. Тя ме уплаши онази вечер.
– Кое те накара да останеш? – попита Страйк.
– Не знам... Господин Чизъл го искаше, а и обичах конете. А после тя излезе от болницата и беше много потисната. Стана ми мъчно за нея. Все я намирах да плаче в празния бокс на Лейди.
– Лейди ли беше кобилата, която госпожа Чизъл искаше...ъъ... Как беше терминът? – обърна се Страйк към Робин.
– Да пусне за заплодяване – подсказа Робин.
– Да, да я пусне на онзи прочут жребец.
– Тотилас ли? – попита Теган със загатната гримаса. – Не, тя искаше да заплоди Бранди, но господин Чизъл не щеше и да чуе. Тотилас! Та той струваше цяло състояние.
– И аз така чух. Случайно да е споменавала друг жребец? Има един на име Блан дьо блан, да не би...
– Не съм чувала за такъв – отвърна Теган. – Не, тя държеше да е Тотилас, той беше най-добрият, вманиачена беше по него. Такава си е госпожа Чизъл. Влезе ли й някоя мисъл в главата, няма мърдане оттам. Беше си наумила да има поколение от онзи хубав кон и толкова... Нали знаете, че тя изгуби дете?
Страйк и Робин кимнаха.
– На мама й беше мъчно за нея, реши, че иска жребче като заместител. Според мама всичките тези променливи настроения на госпожа Чизъл са свързани с бебето. Например един ден, няколко седмици след като излезе от болницата, изпадна в някакво бурно състояние. Помислих, че е заради лекарствата, които вземаше. Пееше из двора. „Много сте весела, госпожо Чизъл“, казах й. А тя ми отговори: „Обработвам Джаспър и почти съм успяла, мисля, че все пак ще ми разреши да използвам Тотилас“. Пълни глупости, разбира се. Попитах го, а той ми отвърна намусено, че само й се щяло да е така, че и бездруго не можел да си позволи конете, които вече имат.