– Мислиш ли, че може да я е изненадал, като й е предложил за разплод друг жребец, по-евтин? – попита Страйк.
– Това само би я ядосало – отсече Теган. За нея или Тотилас, или нищо. – Тя загаси цигарата, погледна часовника си и заяви със съжаление: – Имам само две минути.
– Още нещичко и приключваме – каза Страйк. – Чух, че семейството ви преди години познавало момиче на име Суки Луис. Избягала от дом за деца...
– Ама вие всичко знаете! – възкликна възхитена Теган. – Това пък откъде го научихте?
– Били Найт ми каза. Случайно да знаеш какво се е случило със Суки?
– Да, тя замина за Абърдийн. Беше в класа на Дан в училище. Майка й беше кошмарна, пиеше, вземаше наркотици, такива неща. В един момент съвсем не беше на себе си и настаниха Суки в дом. Тя избяга да търси баща си, който работеше на нефтените платформи в Северно море.
– Мислиш ли, че е намерила баща си? – попита Страйк.
С тържествуващ вид Теган бръкна в задния си джоб и извади телефона си. След няколко щраквания показа на Страйк страница от Фейсбук с усмихната брюнетка, която позираше с няколко приятелки пред басейн в Ибиса. Под тена, грима и изкуствените мигли Страйк различи чертите на слабото момиче с издадени зъби от старата снимка. На страницата имаше надпис „Сузана Макнийл“.
– Видяхте ли? – щастливо възкликна Теган. – Баща й я прибра в новото си семейство. Сузана й беше истинското име, но майка й я наричаше Суки. Мама е приятелка с лелята на Сузана. Каза, че си живеела чудесно.
– Напълно сигурна ли си, че това е тя? – попита Страйк.
– Да, разбира се – отвърна Теган. – Всички много се радвахме за нея. Добро момиче беше.
Тя отново хвърли поглед към часовника си.
– Съжалявам, почивката ми свърши. Трябва да вървя.
– Само още един въпрос – каза Страйк. – Колко добре познаваха братята ти семейство Найт?
– Много добре – отговори Теган. – Момчетата бяха в различни училища, но се бяха сближили при работата в имота на Чизъл.
– С какво се занимават братята ти сега, Теган?
– Пол е управител на ферма край Ейлсбъри, а Дан е в Лондон, работи като озеленител. Защо записвате това? – попита тя, за пръв път разтревожена от бележките, които Страйк си водеше. – Не бива да казвате на братята ми, че съм говорила с вас! Много ще се ядосат, ако разберат, че съм разправяла какво ставаше в къщата.
– Нима? А какво ставаше там?
Теган несигурно започна да мести поглед между Робин и Страйк.
– Вие вече знаете, нали?
Когато нито Робин, нито Страйк отговориха, тя каза:
– Вижте, Дан и Пол помагаха само за транспортирането. Товареха ги и толкова от тях. Пък и тогава си беше законно.
– Кое беше законно? – попита Страйк.
– Със сигурност знаете – повтори Теган. – Някой се е разприказвал, нали? Джими Найт ли? Неотдавна се беше върнал, обикаляше наоколо, искаше да говори с Дан. Но бездруго всички местни знаеха. Уж беше тайна, но всички бяхме наясно за Джак.
– Какво за него? – не се отказваше Страйк.
– Ами... че той ги майстори бесилките.
Страйк прие информацията, без и окото му да трепне. Робин не беше сигурна, че е запазила неутрално изражение.
– Но вие вече го знаехте това, нали? – попита Теган.
– Да – отвърна Страйк, за да я успокои. – Знаехме го.
– Не се и съмнявах – рече облекчена Теган и се плъзна без никаква грация от стола си. – Но ако видите Дан, не ме издавайте, че съм го казала. Той е същият като мама: „Малко казвай и малко ядове ще береш“. Вижте, никой от нас не смята, че имаше нещо нередно в това. Мен ако питате, за страната ще е по-добре, ако се приеме смъртното наказание.
– Благодарим ти, че се срещна с нас, Теган – каза Страйк. Тя се изчерви леко, като стисна ръката му, а после тази на Робин.
– Моля, няма защо – отвърна и като че не бързаше да се раздели с тях. – Ще останете ли за състезанията? Кафявата пантера ще участва в гонката в два и половина.
– Може би – отвърна Страйк. – Имаме да убием малко време преди следващата ни среща.
– Заложила съм десетачка на Кафявата пантера – сподели Теган. – Ами... довиждане тогава.
Беше се отдалечила на няколко крачки, когато се обърна и се върна при Страйк с още по-поруменяло лице.
– Може ли да си направя селфи с вас?
– Ъъ... – запъна се Страйк, като избягваше да срещне погледа на Робин. – По-добре не, ако не възразяваш.