– Изи призна ли за тях?
– Нямаше особен избор. Но не й хареса. Много настойчиво ми заяви, че по онова време били легални. Поставих й въпроса как баща й е измамил Джими и Били, като не им е дал дължимите пари, и ти се оказа права. Имало две готови за продан бесилки, когато Джако Кент умрял, и никой не се погрижил да съобщи на синовете му. Това го призна с още по-голямо неудоволствие.
– Според теб тя дали се тревожи, че те могат да предявят иск към наследството на Чизъл?
– Не мисля, че ще е добре за репутацията на Джими в средите, в които се движи, да приеме пари, спечелени от обесването на хора в Третия свят – отвърна Страйк, – но пък знае ли човек?
По пътя зад тях се чу шум от кола и Страйк протегна шия с надежда.
– Помислих, че може да е Баркли – каза и погледна часовника си. – Току-виж е пропуснал отбивката.
– Корморан – заговори Робин, която се интересуваше далеч по-малко от настроението на Изи и местонахождението на Баркли, отколкото от теорията, която Страйк се въздържаше да сподели с нея, – ти сериозно ли имаш идея, обясняваща всичко, което току-що ми каза?
– Да – отговори Страйк и почеса брадичката си. – Имам. Бедата е, че ни приближава към извършителя, но проклет да съм, изобщо не виждам мотива, освен ако не е сторено от сляпа омраза. Само че въобще не изглежда като невъздържана емоционална проява. Това не ти е чук по главата. Било е добре планирана екзекуция.
– Какво стана с принципа „средствата преди мотива“?
– Именно върху средствата се концентрирах, така стигнах дотук.
– Няма ли поне да ми кажеш дали е „той“, или „тя“?
– Никой добър ментор не би те лишил от удовлетворението сама да стигнеш до отговора. Останаха ли бисквити?
– Не.
– Добре че поне имам това. – И Страйк извади от джоба си „Туикс“, отвори го и й даде половината. Тя я взе нацупено, с което го развесели.
Никой не проговори, докато не свършиха да ядат. Тогава Страйк заяви вече с по-голяма сериозност:
– Тази вечер е много важна. Ако няма нищо заровено в розово одеяло на дъното на долчинката, цялата история с Били е приключена: въобразил си е удушаването, ще знаем, че сме му дали душевен покой и ще се опитам да докажа теорията си за смъртта на Чизъл, без да съм обременен от разсейващи мисли, без да се тревожа къде се вмества едно мъртво дете и кой я е убил.
– Или него – припомни Робин на Страйк. – Ти каза, че Били не е сигурен за пола.
В мига, щом го изрече, в необузданото й въображение изникна мъничък скелет, увит в изгнилите останки от одеяло. Възможно ли бе вече да се разпознае дали трупчето е на момиче, или на момче? Щеше ли да има шнола, връзка за обувка, копчета, кичур дълга коса?
Дано няма нищо, помисли си. Господи, дано няма нищо там.
Но гласно попита:
– Ами ако има нещо... някой... заровен в долчинката?
– Тогава теорията ми ще е погрешна, защото не виждам как удушено дете в Оксфордшър се вмества във всичко, което ти споменах дотук.
– Не е задължително да е така – логично възрази Робин. – Може да си прав за убиеца на Чизъл, а това тук да е съвършено отделно...
– Не – отсече Страйк и поклати глава. – Твърде голямо съвпадение е. Ако има нещо заровено в долчинката, то трябва да се свързва с всичко друго. Единият брат става свидетел на убийство като дете, другият изнудва човек, убит двайсет години по-късно, като детето е заровено в имота на Чизъл... Ако има дете в долчинката, то се вмества някъде. Но аз се обзалагам, че няма нищо там. Ако мислех сериозно, че има заровен труп, щях да убедя полицията да свърши тази работа. Тази вечер всичко се прави заради Били. Обещах му.
Седяха и гледаха как пътеката постепенно се изгуби от поглед в тъмнината, а Страйк току поглеждаше телефона си.
– Къде се дяна проклетият Баркли... А!
Зад тях по пътеката светнаха фарове. Баркли удари спирачките на стария голф и изключи фаровете. В страничното си огледало Робин видя силует да слиза от колата и когато стигна до прозореца откъм Страйк, се превърна в Баркли в плът и кръв. Носеше сак с инструменти също като този на детектива.
– Здрасти – изрече лаконично. – Хубава нощ за разкопаване на гробове.
– Закъсня – отбеляза Страйк.
– Да бе, знам. Току-що ми се обади Флик. Реших, че ще ви е интересно да чуете какво имаше да каже.
– Качи се отзад – предложи Страйк. – Ще ни разправиш, докато чакаме. Нека минат още десет минути, та да се стъмни напълно.
Баркли се настани на задната седалка на ленд роувъра и затвори вратата. Робин и Страйк се извърнаха на местата си, та да разговарят с него.
– И тъй, обади ми се тя и надуваше гайдата...