– На английски, моля.
– Добре де, ревеше. Посрала се беше от страх. Полицията отишла днес у тях.
– Крайно време беше – промърмори Страйк. – И?
– Претърсили банята и открили бележката на Чизъл. Разпитвали я.
– Какво обяснение е дала, че е у нея?
– Не го сподели с мен. Искаше само да знае къде е Джими. Направо не беше на себе си. Все повтаряше: „просто кажи на Джими, че я взеха, той ще се сети за какво говоря“.
– А ти знаеш ли къде е Джими?
– Идея си нямам. Видях го вчера и не спомена да има планове, но ми каза, че ядосал Флик, като я попитал за номера на Боби Кънлиф. Метнал е око на младата Боби – ухили се Баркли към Робин. – Флик му отвърнала, че го няма, и настояла да узнае защо той проявява такъв интерес. Джими обяснил, че искал да покани Боби на събрание на Реалната социалистическа партия, но Флик не е чак толкова тъпа все пак.
– Дали е проумяла, че аз съм подала сигнала до полицията? – попита Робин.
– Още не – отвърна Баркли, – в паника е.
– Добре – каза Страйк и примижа към малкото от небето, виждащо се през листата над главите им. – Мисля, че трябва да започваме. Вземи тази чанта до теб, Баркли. Вътре имам инструменти и ръкавици.
– Как ще копаеш с тоя твой крак? – попита Баркли скептично.
– Сам няма да се справиш – отговори Страйк, – би се наложило до утре вечер да киснем тук.
– Аз също ще копая – заяви решително Робин. Усещаше се по-смела след уверенията на Страйк, че надали ще открият нещо в долчинката. – Подай ми ботушите, Сам.
Страйк вече вадеше фенерче и бастун от сака си.
– Дай аз да го нося – предложи Баркли и се раздаде тракане на тежки метални инструменти, когато той преметна сака на Страйк през рамо заедно със собствения си.
Тримата поеха по пътеката, като Робин и Баркли съобразяваха крачката си с тази на Страйк. Той самият се движеше предпазливо, насочил лъча от фенерчето към земята и често използващ бастуна и за да се подпира на него, и за да разчиства препятствия по пътя си. Меката земя правеше стъпките им почти безшумни, затова пък в тихата нощ тракането на инструментите, носени от Баркли, се чуваше още по-силно. Невидими животинки бягаха от гигантите, нахлули в тяхната пустош, а откъм Чизъл Хаус се раздаде кучешки лай. Робин си припомни норфъкския териер и се надяваше той да не е пуснат свободно.
Когато стигнаха до просеката, Робин видя, че нощта бе превърнала паянтовата малка къща в колиба на вещица. Лесно бе човек да си въобрази фигури, притаени зад прозорците с напукани стъкла, но тя се смъмри, че ситуацията бе достатъчно плашеща и без да си представя нови ужаси. Баркли пусна инструментите с глухо тупване на земята на ръба на долчинката и отвори циповете на двата сака. На светлината на фенерчето Робин видя разнообразен набор от инструменти: кирка, мотика, два кози крака, вила, малка брадва и три лопати, като едната беше заострена. Имаше и няколко чифта градински ръкавици.
– Да, това би трябвало да ни свърши работа – каза Баркли, като примижа към тъмната падина под тях. – Първо трябва да разчистим, преди да имаме шанс да разкопаем земята.
– Именно – отвърна Робин и посегна към чифт ръкавици.
– Сигурен ли си, че е разумно, шефе? – попита Баркли Страйк, който направи същото.
– Поне коприва мога да скубя – отвърна раздразнено Страйк.
– Донеси брадвата, Робин – каза Баркли, като хвана кирката и козия крак. – Някои от тези храсти трябва да бъдат сечени.
Тримата с хлъзгане и препъване се спуснаха по стръмния склон на долчинката и се заловиха за работа. В продължение на близо час сечаха жилави клони и изтръгваха коприви, като от време на време си разменяха инструментите или се качваха догоре да вземат други.
При все засилващия се нощен хлад Робин скоро плувна в пот, докато отстраняваше пласт след пласт растителност. Страйк, от друга страна, посвещаваше значителна енергия да се преструва, че продължителното навеждане и залитането по хлъзгавия и неравен терен не причинява болки в крака му. Тъмнината прикриваше гримасите му и той предпазливо изглаждаше физиономия, когато Баркли или Робин включеха фенерчето, за да проверят докъде са стигнали.
Физическата активност помогна на Робин да се отърси от страха какво би могло да лежи скрито под краката им. Може би така беше в армията, каза си тя: тежките усилия и чувството, че ги споделяш с другари, ти помагаха да се фокусираш върху нещо друго, а не какви ужасии ти вещае бъдещето. Двамата бивши войници вършеха задачата си методично и без оплаквания с изключение на някоя и друга ругатня, когато попаднеха на особено упорито коренище или когато клон закачеше дрехите им и ги одраскваше.