– Време е да копаем – обяви Баркли най-сетне, когато вече бяха разчистили достатъчно дъното на падината. – Излизай вече оттук, Страйк.
– Ще започна, после Робин ще ме смени – каза Страйк. – Върви горе – обърна се към нея. – Почини си, дръж стабилно фенерчето да ни светиш и ми подай вилата.
Това, че беше израснала с трима братя, бе дало на Робин полезни уроци относно мъжкото его и кога да си спестява борби. Макар да бе убедена, че нареждането на Страйк беше продиктувано повече от гордост, отколкото от разум, тя все пак се подчини, изкачи се до ръба на падината, за да приседне там и да осветява терена пред тях, докато работеха, а от време на време да подава долу различни инструменти, с които да отместват камъни и да разбиват особено твърда почва.
Бавна работа беше. Баркли копаеше три пъти по-бързо от Страйк, който се бореше отчаяно, особено когато натискаше лопатата със заострения връх със стъпало и трябваше или да разчита на протезата да поеме цялата му тежест на тази неравна земя, или да натиска с нея и да търпи силната болка при съпротивата на твърдия метал. Робин виждаше всичко това и минута след минута отлагаше да се намеси, докато от устата на Страйк не се откъсна приглушено „мамка му“ и той не се преви одве с болезнена гримаса.
– Искаш ли вече аз да поема? – предложи тя.
– Май ще трябва – дойде отговорът му, процеден през зъби.
Той се изкатери от долчинката, като се мъчеше да не се отпуска повече върху протезата си, взе фенерчето от слизащата надолу Робин и го насочи към мястото на разкопаването, а краят на отрязания му крак пулсираше от болка, защото, както подозираше Страйк, се беше протрил.
Баркли бе изкопал къс канал, дълбок над половин метър, преди да направи първата си почивка. Качи се на ръба на склона и извади бутилка вода от сака си за инструменти. Докато пиеше, Робин също си почиваше, облегната на дръжката на лопатата си, и в този момент до тях отново стигна звукът от кучешки лай. Баркли примижа към невидимата Чизъл Хаус.
– Що за кучета държи тя там? – попита.
– Стар лабрадор и проклет вреслив териер – отвърна Страйк.
– Лошо ни се пише, ако ги пусне – подхвърли Баркли, като отри уста с ръкава си. – Териерът ще се шмугне без проблем през храстите. Тази порода има дяволски остър слух.
– Тогава да се надяваме, че тя няма да ги пусне – каза Страйк, но добави към Робин: – Я поспри за пет минути. – После изключи фенерчето.
Робин също се изкачи от падината и прие неотворена бутилка с вода от Баркли. Сега, когато не копаеше вече, усети голата си кожа да настръхва от хлад. Сновенето на дребни животинки из тревата се чуваше отчетливо в мрака. Кучето продължаваше да лае, а в далечина се дочу женски вик.
– Чухте ли това?
– Да. Май тя му кресна да млъкне – отвърна Баркли.
Зачакаха. Териерът най-сетне спря да лае.
– Да изчакаме още няколко минути, та дано заспи – обади се Страйк.
Поседяха така в тъмното сред шума на листата, после Баркли и Робин отново слязоха долу и подновиха копаенето.
Мускулите на Робин вече крещяха от болка, по ръцете й се появиха мехури въпреки ръкавиците. Колкото по-дълбоко копаеха, работата ставаше по-трудна, тъй като почвата бе по-компактна и пълна с камъни. Краят на изкопа откъм Баркли бе далеч по-дълбок от този на Робин.
– Нека те сменя за малко – предложи Страйк.
– Не – троснато отвърна тя, твърде изтощена за любезности. – Напълно ще съсипеш крака си.
– Права е, приятелю – изпъшка Баркли. – Я подай водата, че съвсем се задъхах.
Час по-късно Баркли вече бе потънал до кръста в пръстта, а дланите на Робин кървяха под прекалено големите ръкавици, които отлепяха слоеве от кожата й, докато използваше тъпия край на кирката, за да отмести тежък камък.
– Излизай, проклетия такава...
– Да ти помогна ли? – попита Страйк, готов да слезе.
– Стой си там – отвърна му тя сърдито. – После няма да мога да помагам да те носим до колата...
От устата й се изтръгна неволен стон, когато най-сетне й се удаде да преобърне камъка, изпод който изпълзяха малки гърчещи се насекоми и се разбягаха надалеч от светлината. Страйк насочи лъча обратно към Баркли.
– Корморан – изрече остро Робин.
– Какво?
– Нужна ми е светлина.
Нещо в гласа й накара Баркли да спре да копае. Вместо да насочи фенерчето към нея, Страйк пренебрегна предупреждението й отпреди малко и с хлъзгане се смъкна долу, като стъпи върху рохкавата пръст. За миг блуждаещият лъч заслепи Робин.
– Какво видя?
– Светни тук – поръча тя, – върху камъка.