Баркли се дотътри при тях с изкаляни от горе до долу джинси.
Страйк направи каквото бе поискала Робин. Тримата се втренчиха към дупката, оставена от камъка. Там, полепнало към калта, имаше снопче, което не бе растителност, а вълнени влакна – избледнели, но определено розови на цвят.
– О, по дяволите – простена Робин и без да мисли, притисна двете кални ръкавици към лицето си.
– Дай това – поръча Страйк и взе кирката от ръката й.
– Не!
Но той почти я избута встрани. На светлината на фенерчето тя видя изражението на лицето му – гневно донемайкъде, сякаш розовото одеяло му бе нанесло тежка лична обида.
– Баркли, вземи я ти – нареди и тикна кирката в ръцете на мъжа.
– Разкопай колкото можеш, но гледай да не пробиеш одеялото. Робин, ти иди в другия край. Използвай вилата. И ми пази ръцете – поръча Страйк на Баркли.
Пъхна фенерчето в устата си, коленичи в пръстта и взе да рови в нея с пръсти.
– Чуйте – прошепна Робин и замръзна.
Истеричният лай на териера отново се донесе до тях.
– Изкрещях, като обърнах камъка, нали? – прошепна Робин. – Мисля, че аз го събудих.
– Остави това сега – рече Страйк, докато отмахваше пръстта от одеялото. – Копай.
– Ами ако...
– Ще му мислим, като ни дойде до главата. Копай!
Робин заби вилата. След няколко минути Баркли смени кирката с лопата. Краищата на розовото одеяло се показаха, но съдържащото се в него бе твърде дълбоко потънало, за да бъде видяно.
– Това не е възрастен човек – заяви Баркли, като оглеждаше дължината на одеялото.
Териерът продължаваше да лае откъм Чизъл Хаус.
– Трябва да повикаме полицията, Страйк – каза Баркли, поспрял, за да изтрие потта и калта от очите си. – Местопрестъпление ли разбутваме тук?
Страйк не отговори. С усещане за леко гадене Робин наблюдаваше как пръстите му опипват нещото, скрито под мръсното одеяло.
– Иди при сака ми с инструменти – поръча й той. – Там има нож „Стенли“. Побързай.
Териерът все така лаеше безцелно. На Робин й се стори, че звучи по-отблизо. Тя се изкатери по стръмния склон на падината и взе да рови из тъмните дебри на сака. Намери ножа и се плъзна надолу към Страйк.
– Корморан, мисля, че Сам има право – прошепна тя. – Трябва да оставим това на поли...
– Дай ми ножа – протегна ръка той. – Хайде, бързо, усещам го. Това е черепът. Бързо!
– Какво правиш? – ахна тя, като видя Страйк да дърпа нещо от земята.
– Господи боже – сърдито изрече Баркли, – да не се опитваш да го изтръгнеш от...
С ужасяващ хрущящ звук пръстта освободи нещо голямо и бяло. Робин писна леко, отстъпи назад и се свлече върху склона в полуседнало положение.
– Мамка му – изруга Баркли.
Страйк насочи светлината на фенерчето към нещото, което бе измъкнал от земята. Смаяни Робин и Баркли видяха обезцветения и пробит череп на кон.
66
„Недей да седиш там и да мъдруваш над неразрешими главоблъсканици.“
Предпазван през годините от одеялото, бледият череп блестеше под светлината на фенерчето. Имаше нещо пещерско в издължената муцуна и острите очертания на мандибулата. Бяха останали няколко изтъпени зъба. В добавка към очните кухини имаше и други дупки в черепа – една в челюстта и друга отстрани на главата, като около двете костта бе напукана и разцепена.
– Застрелян – отсъди Страйк, като бавно въртеше черепа в ръцете си. Трета хлътнатина показваше курса на друг куршум, който само бе пукнал главата на коня, но не бе проникнал в нея.
Робин знаеше, че щеше да се чувства много по-зле, ако черепът беше човешки, но все пак бе силно разтърсена от шума, който издаде той при измъкването си от земята, от неочаквания вид на тази крехка обвивка на някога живо и дишащо същество, оголена от бактерии и насекоми.
– Ветеринарите евтаназират конете с един изстрел в челото – отбеляза тя. – Не ги обсипват с куршуми.
– Пушка – заяви авторитетно Баркли, като се приближи да огледа черепа по-отблизо. – Някой е гърмял по него наслуки.
– Не е много голям, нали? Жребче ли е? – обърна се Страйк към Робин.
– Може би, но повече прилича на пони или на миниатюрен кон.
Той го завъртя бавно в ръцете си и тримата се втренчиха в него на светлината на фенерчето. Бяха вложили толкова усилия и болка да го изкопаят от земята, та изглеждаше, че той крие тайни отвъд тези на самото си съществуване.
– Значи Били все пак е станал свидетел на заравяне.
– Но не на дете. Няма да се наложи да преосмисляш теорията си – посочи Робин.