– Теория? – обади се Баркли, но бе игнориран.
– Не знам, Робин – промърмори Страйк, а под лъча лицето му беше призрачно. – След като не си е измислил заравянето, надали си е измислил и...
– Мамка му – изруга Баркли. – Тя го направи. Пусна проклетите кучета навън.
Лаят на териера и по-плътното джафкане на лабрадора, вече незаглушавани зад стени, разцепиха нощта. Страйк пусна черепа, без да се церемони.
– Баркли, събери инструментите и изчезвай от тук. Ние ще задържим кучетата.
– Ами дупката?
– Зарежи, няма време да я запълваме – отсече Страйк и пое навън от падината, без да обръща внимание на рязката болка в крака, опиращ се в протезата му. – Робин, ти идваш с мен.
– Ами ако тя е повикала полиция? – попита Робин, която първа се бе изкатерила горе и подаде ръка на Страйк да го издърпа.
– Ще шикалкавим – отвърна задъхано той. – Хайде, искам да спрем кучетата, преди да са стигнали до Сам.
Гората бе гъста и дърветата се преплитаха едно с друго. Страйк не беше взел бастуна си. Робин го подкрепяше под ръка, докато той куцукаше напред бързо, колкото му бе възможно, и ръмжеше от болка всеки път, когато тежестта паднеше върху протезата му. Робин зърна тънък лъч светлина помежду дърветата. Някой бе излязъл от къщата с фенер.
Внезапно норфъкският териер изскочи от храсталаците с настървен лай.
– Браво, добро момче, намери ни – изпъшка Робин.
Кучето пренебрегна дружелюбната й увертюра и се хвърли насреща й, готово да хапе. Тя го ритна с гумения си ботуш и го задържа на разстояние, но в този момент се зададе по-масивният лабрадор.
– Малък проклетник – процеди Страйк, като се опитваше да отблъсне териера, стрелкащ се озъбен около тях, но секунди по-късно дребното псе подуши Баркли: обърна глава към долчинката и хукна натам с лудешки лай.
– По дяволите – промърмори Робин.
– Няма значение, продължаваме – каза Страйк, макар че окончанията на ампутирания му крак горяха от болка и се чудеше колко още ще го крепи.
Бяха направили едва няколко крачки, когато дебелият лабрадор ги достигна.
– Добро момче, да, добро момче – заговори му гальовно Робин и лабрадорът, не толкова ентусиазиран от преследването, й позволи да го хване здраво за нашийника. – Хайде, ела с нас – подкани го Робин и почти го повлече, а от другата й страна Страйк се бе облегнал върху нея. Вървяха към обраслата ливада за крикет, където подскачащата светлината на фенер приближаваше към тях. Писклив глас подвикна:
– Баджър! Ратънбъри! Кой е там?
Силуетът зад лампата бе на жена, навлечена в обемиста дреха.
– Спокойно, госпожо Чизъл! – извика Робин. – Няма страшно, ние сме!
– Кои сте тези вие?
– Води се по мен – промърмори Страйк на Робин и подвикна: – Корморан Страйк и Робин Елакот!
– Какво дирите тук! – кресна тя през намаляващото пространство помежду им.
– Бяхме в селото, за да разговаряме с Теган Бутчър – отвърна на висок глас Страйк, докато с Робин и дърпащия се Баджър с мъка се придвижваха през високата трева. – Минавахме наблизо с колата и видяхме двама души да влизат в имота ви.
– Какви двама души? Къде?
– Дойдоха откъм гората – отвърна Страйк. Някъде измежду дърветата норфъкският териер все така се задавяше от лай. – Нямаме номера ви, иначе щяхме да се обадим да ви предупредим.
Вече бяха само на метър-два от Кинвара и видяха, че тя е с дебело подплатено палто върху къса черна копринена нощница. Беше обула гумени ботуши на бос крак. Страйк посрещна нейния шок и подозрителност с успокояващ тон.
– Решихме да сторим нещо, тъй като бяхме единствените свидетели – малко задъхано обясни той и подкрепян от Робин, вложи целия си героизъм в последните няколко крачки. – Молим за извинение за вида ни – добави и спря. – Тези гори са кални, а аз паднах на няколко пъти.
Студен вятър се изви над тъмната ливада. Кинвара се втренчи в него с объркано и недоверчиво изражение, после обърна лице по посока на лаещия териер.
– Ратънбъри! – кресна с все сила. – Ратънбъри!
Отново се обърна към Страйк.
– Как изглеждаха те?
– Мъже – залови се да си измисля Страйк. – Млади и в добра форма, ако се съди по движенията им. Знаехме, че и преди сте имали проблеми с натрапници в имота ви...
– Да. Да, имах – потвърди Кинвара и прозвуча уплашена. Като че за пръв път забеляза състоянието на Страйк, който с изкривено от болка лице се бе облегнал на Робин.
– Май е най-добре да влезете.
– О, благодаря ви – изрече с признателност Страйк. – Много сте любезна.
Кинвара сграбчи нашийника на лабрадора и го изтръгна от хватката на Робин, отново ревна „Ратънбъри!“, но лаещият някъде далеч териер не се отзова, така че тя потътри лабрадора въпреки съпротивата му към къщата, а Робин и Страйк ги последваха.