– Ами ако тя повика полиция? – измърмори полугласно Робин на Страйк.
– Ще му мислим тогава – отвърна той.
Един от френските прозорци в дневната зееше отворен. Кинвара явно бе пуснала през него превъзбудените кучета, тъй като осигуряваше най-прекия маршрут до гората.
– Доста кални сме – предупреди я Робин, когато стъпиха на чакълената алея, заобикаляща къщата.
– Оставете си ботушите отвън – подхвърли през рамо Кинвара и влезе в дневната, без самата тя да свали своите. – Бездруго смятам да сменя този килим.
Робин изу гумените си ботуши, последва Страйк вътре и затвори прозореца.
Студената и мрачна стая бе осветявана само от една крушка.
– Двама мъже? – повтори Кинвара и отново се обърна към Страйк. – Откъде точно ги видяхте да влизат?
– През зида покрай пътя – отговори Страйк.
– А те разбраха ли, че сте ги видели?
– О, да – отвърна Страйк. – Спряхме колата, но те изтичаха в гората. И все пак май избягаха, след като тръгнахме след тях. Ти как мислиш? – обърна се той към Робин.
– Да – отвърна тя. – Чухме ги да тичат към пътя, когато пуснахте кучетата.
– Ратънбъри още гони някого. Е, то се знае, може и лисица да е. Луд е по тези лисици в гората – каза Кинвара.
Вниманието на Страйк мигом беше привлечено от промяна в стаята в сравнение с последния път, когато я бяха видели. Имаше нов квадрат от по-тъмен ален тапет над камината, където бе висяла картината с кобилата и жребчето.
– Какво се случи с картината ви? – осведоми се той.
Кинвара се извърна да види за какво говори Страйк. Отговори с известно забавяне.
– Продадох я.
– О, мислех, че точно нея харесвахте особено много – посочи Страйк.
– Не и след казаното от Торкил през онзи ден. После вече не ми беше драго да виси тук.
– Аха – рече Страйк.
Непрестанният лай на Ратънбъри все така отекваше откъм гората, където, Страйк бе сигурен в това, той бе открил Баркли, който трябваше да се добере до колата си, натоварен с два сака, пълни с инструменти. Сега, след като Кинвара беше пуснала нашийника на дебелия лабрадор, той джафна и отиде до прозореца, заскимтя и взе да удря с лапа по стъклото.
– Полицията няма да дойде навреме, дори да ги повикам веднага – каза Кинвара, едновременно разтревожена и сърдита. – Никога не съм им приоритет. Мислят, че си измислям как някой прониква в имота. Ще нагледам конете – съобщи, но вместо да иде до прозореца, излезе от стаята в коридора, а оттам, доколкото можаха да чуят, отиде в друга стая.
– Дано кучето не е докопало Баркли – прошепна Робин.
– По-добре се надявай той да не му е сцепил главата с лопата – промърмори Страйк.
Вратата отново се отвори. Кинвара се върна и Робин силно се разтревожи, като я видя, че държи револвер.
– Нека го взема аз – наведе се към нея Страйк и преди да се е усетила, го издърпа от ръката й. Огледа го. – Седемкалибров „Харингтън & Ричардсън“. Те са незаконни, госпожо Чизъл.
– Беше на Джаспър – отвърна тя, сякаш това сваляше всички забрани. – Върнете ми го...
– Ще дойда с вас да проверим конете – твърдо изрече Страйк, – а Робин ще остане тук да наглежда къщата.
Кинвара явно искаше да протестира, но Страйк вече отваряше френския прозорец. Лабрадорът се възползва от възможността и се стрелна в тъмната градина, а гръмовният му лай се разнесе наоколо.
– О, за бога, не биваше да го пускате... Баджър! – викна Кинвара. Докато заобикаляше Робин, поръча й: – И внимавайте, никакво мърдане от тази стая. – След това последва лабрадора навън, а Страйк закуцука след нея с оръжието. И двамата изчезнаха в мрака. Робин остана, където я бяха оставили, още шокирана от грубата настойчивост в нареждането на Кинвара.
Отвореният прозорец пусна нощния въздух в бездруго студената стая. Робин се приближи до коша за дърва край камината, който бе съблазняващо пълен с вестници, подпалки и цепеници, но някак не вървеше да накладе огън в отсъствието на Кинвара. Стаята във всяко отношение беше занемарена, както я помнеше, а стените вече бяха оголени от всичко с изключение на четири гравюри с пейзажи от Оксфордшър. Навън двете кучета продължаваха да лаят, но вътре единственият звук, който Робин не бе забелязала при предишното си посещение поради неспирното бъбрене на семейството и заяжданията им едни с други, беше шумното тиктакане на стар стоящ часовник в ъгъла.
Всеки мускул в тялото на Робин започваше да я боли след дългите часове копане, а покритите с мехури ръце я смъдяха. Тъкмо се бе отпуснала на изтърбушеното канапе, сгушена, за да се стопли, когато чу над главата си скърцане, прозвучало като стъпка.