Кинвара нетърпеливо повдигна рамене, сякаш бе очевидно.
– Няма значение. Та какво каза тя?
– Че преди година се срещнала с вас и сте били силно разстроена. От онова, което успяла да схване, съпругът ви бил признал, че има връзка.
Кинвара отвори уста и отново я затвори. Седя така в продължение на пет секунди, после разтърси глава, сякаш да я проясни, и продума:
– Аз... мислех си, че ми изневерява, но бях сбъркала. Напълно се бях заблудила.
– Според госпожа Уин ви наговорил някои твърде жестоки неща тогава.
– Не си спомням какво съм й казала. По онова време не бях много добре. Нямах контрол над чувствата си и възприемах погрешно нещата.
– Простете – каза Страйк, – но за външен човек бракът ви изглеждаше...
– Ама че отвратителна професия имате – изрече пискливо Кинвара. – Извънредно гадна и долнопробна. Да, бракът ни не вървеше и какво от това? Мислите ли, че сега, след като е мъртъв, след като се самоуби, ми е приятно да го обсъждам с вас двамата, съвършено непознати хора, които глупавата ми доведена дъщеря замеси в делата ни, та да предъвкваме всичко наново и да го направим да изглежда десет пъти по-лошо?
– Значи, сте променили мнението си, така ли? Сега мислите, че съпругът ви е извършил самоубийство? Защото при последното ни посещение намекнахте за Аамир Малик...
– Не знам какво съм говорила тогава! – истерично повиши тон тя. – Не разбирате ли какво ми беше след самоубийството на Джаспър да се разправям с полицията, със семейството и с вас? Не съм предполагала, че това ще се случи, нямах представа, изглеждаше ми нереално... Джаспър бе под огромно напрежение през последните няколко месеца, пиеше прекалено, изпадаше в ужасни настроения покрай изнудването и страха, че всичко ще излезе наяве... Да, мисля, че се самоуби и трябва да живея с факта, че го напуснах в онази сутрин, което трябва да е било последната сламка!
Норфъкският териер отново залая бясно. Лабрадорът се стресна от сън и също се присъедини.
– Моля ви, вървете си! – заяви Кинвара и се изправи. – Махайте се! Поначало не исках да ви набъркват във всичко това! Заминавайте си, чухте ли?
– Разбира се – отвърна любезно Страйк, като остави на масичката празната си чаша. – Нали няма да възразите само да сложа протезата си?
Робин вече бе станала. Страйк прикрепи отново изкуствения крак, докато Кинвара го наблюдаваше с вълнуваща се гръд и чаша в ръка. Най-сетне Страйк бе готов да се изправи, но при първия си опит се гътна обратно на канапето. С помощта на Робин все пак стигна до вертикално положение.
– Е, довиждане, госпожо Чизъл.
Единственият отговор на Кинвара бе да иде до френския прозорец и отново да го отвори, като кресна на възбудилите се наново кучета да не мърдат.
Едвам нежеланите й гости бяха стъпили на чакълената алея отвън, и Кинвара затръшна стъклената врата зад тях. Докато Робин си нахлузваше гумените ботуши, чуха изтракването на месинговите халки, когато домакинята дръпна завесите и после призова кучетата навън от стаята.
– Не съм сигурен, че ще мога да се добера до колата, Робин – каза Страйк, който избягваше да отпуска тежестта върху протезата си. – В ретроспекция това копаене... май че беше грешка.
Робин безмълвно хвана ръката му и я преметна през раменете си. Той не оказа съпротива. Заедно завървяха бавно през тревата.
– Ти разбра ли какво се опитах да ти кажа без звук там? – попита го Робин.
– Че има някой горе? Да – отвърна той, като се разтреперваше от болка при всяко стъпване върху протезата. – Разбрах те.
– Не изглеждаш...
– Не съм изненадан... чакай! – изрече рязко, все още облегнат върху нея, и се закова на място. – Да не си се качвала горе?
– Да – призна Робин.
– Дяволите да го вземат!
– Чух стъпки.
– А какво щеше да стане, ако ти беше скочил?
– Взех си оръжие и не бях... Ако не се бях качила горе, нямаше да видя това.
Робин извади мобилния си телефон, извика на екрана снимката на картината върху леглото и му го подаде.
– Ти не забеляза изражението на Кинвара, когато видя голата стена. Корморан, тя не знаеше, че картината е била свалена, докато ти не я попита за нея. Онзи, който беше горе, се е опитвал да я скрие по време на излизането й навън.
Страйк дълго се взира в екрана с тежко отпусната върху раменете на Робин ръка. Накрая попита:
– На това ли му казват шареночерен?
– Какво ти става? Конски цветове в такъв момент?
– Отговори ми.
– Не, шареночерните са в черно и бяло, не в кафяво и...
– Трябва да идем в полицията – отсече Страйк. – Опасността от ново убийство нарасна в геометрична прогресия.