– Не може да си спомни. Ще го установим. Не бих се учудил да е куриерска служба, ангажирана по друг телефон за еднократна употреба.
– А кредитната карта?
– Това бе друга ваша много ценна находка – призна Лейборн. – Ние не знаехме за изчезнала кредитна карта. Получихме подробностите от банката тази сутрин. В същия ден, когато съквартирантката на Флик е установила, че кредитната й карта я няма, някой е поръчал с нея кашон шампанско и артикули на сума сто лири от „Амазон“, като всичко е трябвало да бъде доставено на адрес в Мейда Вейл. Никой не е приел пратката, така че е върната в склада, откъдето е взета следобеда от човек, представил уведомлението за неполучена доставка. Опитваме се да открием персонала, който може да идентифицира получателя, и очакваме да ни съобщят другата част от поръчката, но аз залагам на хелий, гумена тръбичка и латексови ръкавици. Всичко това е планирано с месеци, няма спор.
– Ами това? – попита Страйк и посочи към фотокопираната бележка с почерка на Чизъл, поставена в полиетиленово пликче. – Тя каза ли ви вече защо я е задигнала?
– Твърди, че като видяла да пише „Бил“, решила, че става дума за брата на гаджето й. Каква ирония – подхвърли Лейборн. – Ако не я беше откраднала, ние нямаше да разплетем нещата така бързо, нали?
Това „ние“ на Робин й прозвуча твърде дръзко, предвид че Страйк беше „разплел нещата“, той беше човекът, проумял смисъла на бележката на Чизъл, докато пътуваха към Лондон от Чизъл Хаус.
– Основната заслуга тук е на Робин – посочи Страйк. – Тя намери самата бележка и тя посочи „Блан дьо блан“ и гранд витара. Аз просто ги сглобих заедно, след като вече бяха пред очите ми.
– Е, ние бяхме на крачка зад вас – подхвърли Лейборн и разсеяно се почеса по корема. – Сигурен съм, че щяхме да го разчетем.
Телефонът на Робин отново завибрира в джоба й: този път някой й звънеше.
– Трябва да приема това обаждане. Къде мога да...
– Ето тук – отвърна Лейборн услужливо и отвори странична врата.
Беше фотокопирно помещение с малък прозорец, закрит с венециански щори. Робин затвори вратата, за да се изолира от разговора на другите, и отговори.
– Здравей, Сара.
– Здравей – отвърна Сара Шадлок.
Изобщо не звучеше като Сара, познавана от Робин близо девет години, самоуверената и агресивна блондинка, у която Робин бе долавяла надежда още в юношеските им години връзката от разстояние на Матю и приятелката им да се разпадне. През всичкото това време, докато вечно се бе кискала на шегите на Матю, докосвала бе ръката му, задавала бе многозначителни въпроси за отношенията на Робин със Страйк, Сара бе ходила с други мъже и накрая се установи на горкия скучен Том с неговата добре платена работа и оплешивяващо теме, който бе поставил диаманти на пръста на Сара и на ушите й, но не бе успял да потуши копнежа й по Матю Кънлиф.
Днес цялата й нахаканост бе изчезнала.
– Допитах се до двама експерти – каза тя с неуверен и дори уплашен глас – и те не могат да са категорични от снимка, направена с телефон...
– Очевидно не – изрече хладно Робин. – Нали това споменах в съобщението си, че не очаквам категорично становище. Не искаме окончателно идентифициране или оценка. Интересува ни само дали има повод някой да повярва...
– Ами в такъв случай да – отвърна Сара. – Един от експертите ни доста се развълнува всъщност. В една от старите тетрадки е упомената картина на кобила с мъртво жребче, но така и никога не е била намерена.
– Какви тетрадки?
– О, прощавай – каза Сара. Робин никога не я бе чувала толкова плаха и боязлива преди. – На Стъбс.
– И ако е Стъбс? – попита Робин и се обърна към прозореца да погледне „Федърс“, пъб, в който понякога се отбиваха със Страйк.
– Всичко е в сферата на предположенията очевидно... но ако е истинска, ако е онази, която е упоменал през 1760 година, може да струва много.
– Дай ми приблизителна оценка.
– Ами... неговата „Джимкрак“ се продаде за...
– ...двайсет и два милиона – довърши Робин, изведнъж почувствала се замаяна. – Да, каза го на партито за новата къща.
Сара не отговори. Може би споменаването на партито, на което бе донесла лилиуми в дома на съпругата на любовника си, я беше уплашило.
– И тъй, ако „Скърбяща кобила“ е истински Стъбс...
– Вероятно на търг ще спечели повече от „Джимкрак“. Темата е уникална. Стъбс е бил анатом, толкова авторитетен учен, колкото и художник. В случай че е изобразил пример за смъртоносен бял синдром, това ще е първият регистриран случай. Може да достигне рекордна цена.
Телефонът на Робин зажужа в ръката й. Бе пристигнало поредното съобщение.