В този момент Лейборн забеляза Робин, застанала встрани с телефона си в ръка.
– Знам, че ваши хора вече се занимават с картината – каза тя на Лейборн, – но имам позната в „Кристис“. Пратих й снимка на „Скърбяща кобила“ и тя току-що ми позвъни с информация. Според един от експертите им е възможно да е Стъбс.
– Дори аз съм чувал за Стъбс – посочи Лейборн.
– Ако е негова, колко би струвала? – попита Уордъл.
– Според познатата ми повече от двайсет и два милиона.
Уордъл подсвирна. Лейборн изруга под нос.
– За нас няма значение колко ще струва – припомни им Страйк. – Важното е, че някой може да е забелязал потенциалната й цена.
– Двайсет и два милиона си е страхотен мотив – коментира Уордъл.
– Корморан – каза Робин и взе сакото си от гърба на стола, където го беше метнала, – може ли да поговорим отвън? Налага се да тръгвам, извинете ме.
– Наред ли е всичко? – попита я Страйк, когато излязоха заедно в коридора и Робин затвори вратата към полицаите.
– Да – отвърна му, а после се поправи. – Ами... всъщност не е наред. Може би е по-добре да прочетеш това – каза и му подаде телефона си.
Страйк намръщено прегледа разменените съобщения между Матю и Робин, включително бележката от „Ивнинг Стандард“.
– И ще се срещнеш с него, така ли?
– Налага се. Може би тъкмо заради това Мич Патерсън се е навъртал около теб. Ако Матю подкладе огъня на репортерите, което той е напълно способен да стори... Те вече бездруго гледат да изровят всичко възможно за теб и...
– Забрави за мен и Шарлот – отсече той, – успя да ме изнуди само за двайсетминутен разговор. А сега той изнудва теб...
– Знам, че това прави – отвърна Робин, – но рано или късно трябва да разговарям с него. Повечето от вещите ми още са в къщата на Албъри Стрийт. Все още имаме съвместна банкова сметка.
– Искаш ли да дойда с теб?
Трогната, Робин отвърна:
– Благодаря, но не мисля, че това ще помогне.
– Тогава ми позвъни след това да кажеш как е минало.
– Непременно – обеща Робин.
Тя пое сама към асансьорите. Дори не забеляза кой се размина с нея, докато някой не я повика.
– Боби?
Робин се обърна. Пред нея бе Флик Пардю, която се връщаше от тоалетната, придружена от полицайка. Също като Кинвара, и Флик бе измила грима си със сълзи. Изглеждаше дребна и смалена в бялата риза, която Робин подозираше, че е облякла по настояване на родителите си, вместо да се появи с тениската си на „Хизбула“.
– Името ми е Робин. Как си, Флик?
Флик очевидно се бореше с мисли, твърде чудовищни, за да бъдат изречени на глас.
– Надявам се да сътрудничиш – проговори меко Робин. – Кажи им всичко, чу ли?
Стори й се, че забеляза при Флик леко поклащане на глава, инстинктивна съпротива, още неугаснали последни въглени лоялност дори в бедата, в която се бе озовала.
– Трябва – настоя тихо Робин. – Ти беше следващата, която той щеше да убие, Флик. Знаеше твърде много.
69
„Предвидих всички вероятности... много отдавна при това.“
Двайсет минути по-късно Робин излезе от метростанцията на Уорик Авеню в част от Лондон, която почти не познаваше. Винаги бе изпитвала смътно любопитство към Малката Венеция. Екстравагантното й второ име Вениша й бе дадено, защото самата тя бе зачената в истинската Венеция. Без съмнение занапред щеше да асоциира този район с Матю и горчивата напрегната среща, която бе сигурна, че й предстои край канала.
Тръгна по улица с название Клифтън Вилас, където платани разпростираха прозрачни зелени листа на фона на кремави къщи, стените на които блестяха в златисто под вечерното слънце. Тихата красота на меката лятна вечер внезапно извика меланхолия у Робин, защото й напомни за точно такава вечер в Йоркшър преди десет години, когато бе бързала по пътя от къщата на родителите си, едва седемнайсетгодишна и залитаща на високите си токове, развълнувана донемайкъде заради първата си среща с Матю Кънлиф, който току-що бе взел шофьорския си изпит и щеше да я води в Харогейт.
А ето че сега отново вървеше към него, за да уредят окончателното прекратяване на съвместния им живот. Робин се презираше, задето се чувстваше тъжна и се отдаваше на спомени за радостни моменти, довели до любов, когато за предпочитане бе да се концентрира върху изневярата и грубото отношение.
Тя зави наляво, прекоси улицата и продължи да върви вече в студената сянка на тухлената стена, простираща се от дясната страна на Бромфийлд Роуд успоредно на канала, когато зърна полицейска кола да се движи с висока скорост от горния край на улицата. При вида й изпита прилив на сила. Беше като приятелско помахване от сегашния й реален живот, за да й напомни какво е истинското й предназначение и колко несъвместимо бе то с ролята на съпруга на Матю Кънлиф.