Един ден по-късно Боби бил открит на заснежената площадка в парка Линкълн. Седмиците интензивно разследване, подето от детектива Джон Брукс, който ръководел случая като главен следовател, не открили нищо ново, което да допълни думите на двамата съученика на Боби: момчето просто изчезнало в онзи ден.
Търсех сходствата с Лофтън, докато прехвърлях статиите. Не бяха много. Тя беше бяла жена, а момчето — чернокожо дванайсетгодишно дете. Но и двамата са открити двайсет и четири часа след изчезването им; осакатените им тела са намерени в градските паркове, Последното сходство беше, че и двамата са прекарали последния си земен ден в детски целодневни домове: момчето в занималнята на училището си, жената в дневния детски дом, където е работела. Не виждах значението на тези връзки, но те бяха всичко, с което разполагах.
Полицейското управление представляваше крепост от оранжеви тухли. Беше двуетажно обширно здание, подслонило също така и първия областен съд на областта Кук. През опушените стъклени врати непрестанно влизаха и излизаха хора. Блъснах вратите и се озовах в кално и мокро от снега фоайе. Предният плот беше изработен от подобни тухли. Някой можеше да мине и с кола през стъклените врати и пак нямаше да може да се добере до ченгетата зад плота. Гражданите, застанали пред него, бяха друга история.
Погледнах към стълбите от дясната ми страна. Знаех, че водят към бюрата на детективите, и бях изкушен да пренебрегна процедурата и да поема нагоре. Обаче размислих и се отказах. Наруши ли човек дори и смехотворните изисквания на ченгетата, жална му майка. Пристъпих към един от полицаите зад плота. Той изгледа калъфа на компютъра ми.
— Да не постъпвате на работа при нас?
— Не, това е просто компютър. Бих искал да говоря с детектив Лорънс Уошингтън.
— А вие сте?
— Казвам се Джак Макавой. Той не ме познава.
— Имате ли уговорена среща?
— Не. Става въпрос за делото Сматърс, Предайте му това.
Ченгето повдигна вежди.
— Знаете ли какво, я дайте да видим какво има в чантата ви и нека да огледам компютъра ви, докато телефонирам.
Изпълних нареждането му и отворих компютъра, както ме караха да го правя по летищата. Включих го, изключих го и го оставих настрани. Ченгето не отделяше погледа си от мен, докато разговаряше с някого с притисната към ухото си слушалка. Предположих, че беше секретарката. Разсъдих, че споменаването на случая със Сматърс щеше поне да ми осигури пропуск за първата линия.
— Тук при мен има един гражданин, който иска да се види с Лари Дългокракия относно хлапето.
Той слуша няколко секунди и после затвори.
— Вторият етаж. Нагоре по стълбите, наляво, по коридора, последната врата — отдел „Убийства“. Чернокож е.
— Благодаря ви.
Докато се качвах по стълбите, от ума ми не излизаше колко естествено ченгето бе нарекло Сматърс „хлапето“ и как колегата му бе разбрал за кого става дума. Това ми каза много за случая, повече, отколкото написаното във вестника. Ченгетата правят всичко възможно, за да де-персонифицират случаите си. В това отношение-наподобяват серийните убийци. Ако жертвата не е лице, което е живяло, дишало и изпитало предсмъртна болка, то не може да ви стори нищо лошо. Да наречеш обаче жертвата „хлапето“ беше точно противоположният подход. Това ми съобщаваше, че и след година случаят все още не е приключен в участъка на Трети район.
Залата на отдел „Убийства“ беше с размерите на половин тенискорт и постлана с тъмнозелен мокет. Беше разделена на три части с по пет работни бюра във всяка. Две двойки бяха обърнати една към друга, докато петото бюро, да сержанта, беше в дъното. Покрай стената от лявата дои страна се редяха високи шкафове с отделения за документи, заключени със стоманени пръти по дължината на дръжките им. В дъното, зад работните секции, имаше два офиса със стъклени прозорци, обърнати към залата. Единият беше на лейтенанта. Другият изглеждаше като помещение за разпити. Вътре имаше маса и двама души, мъж и жена, които ядяха сандвичи. Освен тях в залата имаше още трима мъже на бюрата си и секретарка зад едно бюро до вратата.