Той се опита крадешком да хвърли поглед към часовника си и реших, че е крайно време да го заинтригувам.
— Накратко казано, при опита си да открия причините, подбудили го да направи тази крачка, открих, че той не я е направил.
Погледнах го. Бях успял да прикова вниманието му.
— Какво искате да кажете с това, че не я е направил?
— Разследването ми до този момент разкри, че самоубийството на брат ми всъщност представлява добре прикрито убийство. Някой го е убил. Делото беше възобновено. Успях да открия един сходен случай от миналата година в Чикаго. Там делото също бе възобновено. Тази сутрин пристигам направо оттам. Полицаите в Чикаго и Денвър и аз мислим, че някой може би се придвижва из страната и извършва убийства на ченгета, правейки ги да изглеждат като самоубийства. Ключът към откриването на подобни случаи може да се намира сред информацията, събрана от изследването на фондацията. Нали при вас са всички случаи на самоубийства на полицаи от цялата страна за последните пет години? — попитах аз. Уорън не откъсваше поглед от мен.
— Мисля, че е по-добре, ако ми разкажете историята си подробно — произнесе накрая той. — Не, почакайте.
Той вдигна ръка, също както някой часови би направил, вдигна телефона с другата и бързо изрече:
— Дрекс? Майк се обажда. Слушай, знам, че вече е късно, но няма да успея. Тук изскочи нещо… Не, не… Ще трябва да уговорим нова среща. Ще ти се обадя утре. Благодаря ти, довиждане.
Затвори телефона и вдигна поглед.
— Беше само уговорка за обяд. А сега ми разкажете подробно.
Половин час по-късно, след като бе уредил среща, Уорън ме поведе през лабиринта на коридорите на фондацията до стаята с номер 383. Представляваше зала за конференции. Доктор Форд и изследователката по проекта за проучване на самоубийствата Олайн Фредрик вече бяха там. Запознахме се и двамата с Уорън заехме местата си.
Фредрик беше на около двайсет и пет години с къдрава, руса коса и малко скучна на вид. Веднага насочих вниманието си към Форд. Уорън беше ме подготвил за него. Беше ми казал, че каквито и решения има да се вземат по случая, той е човекът, който ще ги задвижи. Директорът на фондацията представляваше дребен мъж в тъмен \ костюм; видът му обаче не оставяше съмнение кой командва в залата. Носеше очила с дебели черни рамки й розово оцветени лещи. Имаше гъста прошарена брада също като косата му. Почти не движеше главата си, а само очите си, които неотлъчно следваха движенията ни от влизането ни в залата. Беше опрял лакти върху масата й, преплел пръстите на ръцете си.
— Предлагам направо да започваме — заяви той веднага след като свършихме с представянията.
— Ще помоля Джак да ви повтори онова, което ми разказа преди малко — каза Уорън, — и после ще продължим оттам, докъдето бяхме стигнали. Джак, ще имайш ли нещо против?
— Ни най-малко.
— Този път ще си водя бележки.
Разказах им историята с почти същите подробности, както я бях представил и на Уорън. От време на време, рогато се сетех за някоя нова подробност, макар и не толкова значителна, не се колебаех да я спомена. Знаех, че беше от особена важност да впечатля Форд, защото той беше човекът, от чието благоволение зависеше дали щях да получа съдействието на Олайн Фредрик.
Когато споменах за смъртта на брат ми, Фредрик се рамеси със забележката, че протоколът по случая от ден-върското полицейско управление бил пристигнал предишната седмица. Казах й, че може с чиста съвест да го захвърли в кошчето за отпадъци. След като приключих, погледнах към Уорън и вдигнах ръце.
— Нещо да съм пропуснал?
— Не мисля.
Двамата се втренчихме във Форд и зачакахме. Той почти не беше мръднал по време на разказа ми. Сега повдигна оплетените си ръце и потърка брадата си, докато мислеше. Чудех се каква ли беше докторската му титла. Какъв трябва да бъде човекът, който ръководи фондация? Според мен повече политик, отколкото доктор.
— Това е действително един много интересен случай — изрече накрая той. — Разбирам причината за възбудата ви. Разбирам защо е възбуден и господин Уорън. Той е бил репортер през по-голямата част от съзнателния си живот и както виждам, възбудата от сензационните случаи е останала в кръвта му, като понякога дори е в ущърб на служебните му задължения.
Не гледаше към Уорън, докато нанасяше удара си. Очите му останаха приковани в мен.
— Това обаче, което не разбирам, и следователно нямам причина да споделям възбудата и на двама ви, е какво общо има тази история с фондацията? Не съм много наясно по този въпрос, господин Макавой.
— Доктор Форд — намеси се Уорън, — Джак трябва да…
— Не — прекъсна го той. — Нека го чуя лично от госгюдин Макавой.