Ахнах.
Не бях излязъл прав.
Защото името му беше там, на стената. Едва не паднах, когато се наведох да го прочета.
Беше изписано безкрайно много пъти, надраскано в мазилката на отвъдната страна на леглото. Пак и пак, сякаш изплашен от старческо малоумие или от забрава, ужасен, че някоя сутрин ще отвори очи и ще се озове безименен, отново и отново, той бе дълбал с опушения от никотин нокът.
Уилям. После Уили. Сетне Уил. А под трите — Бил.
И после пак, и пак, и пак.
Смит. Смит. Смит. Смит.
А отдолу Уилям Смит.
Накрая Смит. У.
Тази таблица за умножение се центрираше и размазваше пред очите ми, докато се взирах, защото това бяха всички нощи, от които се боях занапред, в тъмните векове на моето бъдеще. Аз, през 1999, съвсем сам, и моят нокът дълбае като мишка графити в мазилката…
— О, господи! — промълвих. — Чакай!
Пружината изписка като котка, докосната в съня й. Отпуснах тяло и опипах мазилката с пръсти. Имаше още думи. Послание, следа или разкритие?
Припомних си детските фокуси, когато караш другаря ти да напише нещо на бележника, после му оставяш листчето с написаното. Изнасяш бележника от стаята, с мек молив натриваш невидимите следи от написаното върху белия долен лист и думите се проявяват.
Сега сторих точно това. Измъкнах молива и натрих с плоския му връх лекичко повърхността на стената. Изписаното с нокът магически се прояви, ето я устата, Ето ги и очите; изображения, форми, късчета от полудрямката на един старец.
Четири сутринта, а не съм мигнал.
Под него среднощна молба.
Моля те, божичко — сън!
И в отчаянието на разсъмването.
Исусе.
Но изведнъж, най-сетне, нещо, което ми подкоси коленето, когато се прострях най-долу. Следните думи:
Той пак стои в коридора.
Но това бях аз, пред стаята на старицата горе, одеве. Това бях аз, пред тази празна стая, току-що. И…
Снощи. В тъмния дъжд, в трамвая. А огромният вагон се друса на завоите и терзае дървените си дъски и разтреперва охлузените си месингови ръчки, докато някой невидим се люшка на пътечката зад мен и оплаква преминаването на погребалната процесия.
Той пак стои в коридора.
Оня стоеше на пътечката на вагона.
Не, не! Това е прекалено!
Не е престъпление, нали, да стоиш на пътечката на трамвая и да стенеш, или да стоиш тук, в коридора, да гледаш към вратата, без да се обаждаш, и просто да подсказваш на един старик, че си там?
Да, но какво би станало, ако някоя нощ някой, все едно кой, се вмъкне в стаята?
И внесе вътре самотното си занимание?
Погледнах към графитите, бледи и избелели като обявата за канарчетата на прозореца. Отстъпих, побягнах от ужасните слова на самота и отчаяние.
Вън в коридора опипах въздуха, мъчех се да отгатна стоял ли е друг някой там веднъж, дваж, няколко пъти през миналия месец, някой с череп, прозиращ под кожата на лицето. Исках да се извърна и тъй да изкрещя към горния етаж, че да разтърся празните кафези.
— Ако оня се появи отново, боже мой! Повикайте ме, чухте ли?
Но как да ме повика? Видях наблизо откачен телефон и под него указател от 1933.
Тогава креснете през прозореца!
Ала кой ще я чуе с този глас като стар ключ, превъртян в ръждива ключалка?
Казах си: ще дойда и ще стоя на стража.
Мъртвата морскодънна мумия, тази стара есенна жена, стегната в погребални повои, там горе, призоваваше студения вихър да повее нагоре по стълбите.
Казах си: заключи всички врати.
Но колкото и да се мъчих с входната врата, тя си остана открехната.
И дочух студения вятър, който още шептеше вътре.
Хукнах да бягам, но забавих крачка и спрях — запътил се бях към полицейския участък.
Мъртвите канарчета бяха взели да пърхат със сухи криле зад ушите ми.
Искаха да се освободят. Само аз можех да ги спася.
А и бях започнал да чувствам как кротките води прииждат над нилската тиня, как ще се вдигнат и ще заличат древната Никотрис, двехилядигодишната фараонова дъщеря.
Само аз можех да спра мрачния Нил, да не му дам да я зарие на дъното.
Хукнах към пишещата машина.
Затраках на нея и спасих птиците. Затраках и спасих старите сухи костици.
С чувство на вина и на тържество, на тържество и на вина ги изтеглих от валяка и ги положих на дъното на птицеклетковаровиковата речно-дънна кутия за ръкописи, където запяваха само когато прочитах думите, и зашептяваха само като отгръщах страницата.