Выбрать главу

Ахнах.

Не бях излязъл прав.

Защото името му беше там, на стената. Едва не паднах, когато се наведох да го прочета.

Беше изписано безкрайно много пъти, надраскано в мазилката на отвъдната страна на леглото. Пак и пак, сякаш изплашен от старческо малоумие или от забрава, ужасен, че някоя сутрин ще отвори очи и ще се озове безименен, отново и отново, той бе дълбал с опушения от никотин нокът.

Уилям. После Уили. Сетне Уил. А под трите — Бил.

И после пак, и пак, и пак.

Смит. Смит. Смит. Смит.

А отдолу Уилям Смит.

Накрая Смит. У.

Тази таблица за умножение се центрираше и размазваше пред очите ми, докато се взирах, защото това бяха всички нощи, от които се боях занапред, в тъмните векове на моето бъдеще. Аз, през 1999, съвсем сам, и моят нокът дълбае като мишка графити в мазилката…

— О, господи! — промълвих. — Чакай!

Пружината изписка като котка, докосната в съня й. Отпуснах тяло и опипах мазилката с пръсти. Имаше още думи. Послание, следа или разкритие?

Припомних си детските фокуси, когато караш другаря ти да напише нещо на бележника, после му оставяш листчето с написаното. Изнасяш бележника от стаята, с мек молив натриваш невидимите следи от написаното върху белия долен лист и думите се проявяват.

Сега сторих точно това. Измъкнах молива и натрих с плоския му връх лекичко повърхността на стената. Изписаното с нокът магически се прояви, ето я устата, Ето ги и очите; изображения, форми, късчета от полудрямката на един старец.

Четири сутринта, а не съм мигнал.

Под него среднощна молба.

Моля те, божичко — сън!

И в отчаянието на разсъмването.

Исусе.

Но изведнъж, най-сетне, нещо, което ми подкоси коленето, когато се прострях най-долу. Следните думи:

Той пак стои в коридора.

Но това бях аз, пред стаята на старицата горе, одеве. Това бях аз, пред тази празна стая, току-що. И…

Снощи. В тъмния дъжд, в трамвая. А огромният вагон се друса на завоите и терзае дървените си дъски и разтреперва охлузените си месингови ръчки, докато някой невидим се люшка на пътечката зад мен и оплаква преминаването на погребалната процесия.

Той пак стои в коридора.

Оня стоеше на пътечката на вагона.

Не, не! Това е прекалено!

Не е престъпление, нали, да стоиш на пътечката на трамвая и да стенеш, или да стоиш тук, в коридора, да гледаш към вратата, без да се обаждаш, и просто да подсказваш на един старик, че си там?

Да, но какво би станало, ако някоя нощ някой, все едно кой, се вмъкне в стаята?

И внесе вътре самотното си занимание?

Погледнах към графитите, бледи и избелели като обявата за канарчетата на прозореца. Отстъпих, побягнах от ужасните слова на самота и отчаяние.

Вън в коридора опипах въздуха, мъчех се да отгатна стоял ли е друг някой там веднъж, дваж, няколко пъти през миналия месец, някой с череп, прозиращ под кожата на лицето. Исках да се извърна и тъй да изкрещя към горния етаж, че да разтърся празните кафези.

— Ако оня се появи отново, боже мой! Повикайте ме, чухте ли?

Но как да ме повика? Видях наблизо откачен телефон и под него указател от 1933.

Тогава креснете през прозореца!

Ала кой ще я чуе с този глас като стар ключ, превъртян в ръждива ключалка?

Казах си: ще дойда и ще стоя на стража.

Мъртвата морскодънна мумия, тази стара есенна жена, стегната в погребални повои, там горе, призоваваше студения вихър да повее нагоре по стълбите.

Казах си: заключи всички врати.

Но колкото и да се мъчих с входната врата, тя си остана открехната.

И дочух студения вятър, който още шептеше вътре.

Хукнах да бягам, но забавих крачка и спрях — запътил се бях към полицейския участък.

Мъртвите канарчета бяха взели да пърхат със сухи криле зад ушите ми.

Искаха да се освободят. Само аз можех да ги спася.

А и бях започнал да чувствам как кротките води прииждат над нилската тиня, как ще се вдигнат и ще заличат древната Никотрис, двехилядигодишната фараонова дъщеря.

Само аз можех да спра мрачния Нил, да не му дам да я зарие на дъното.

Хукнах към пишещата машина.

Затраках на нея и спасих птиците. Затраках и спасих старите сухи костици.

С чувство на вина и на тържество, на тържество и на вина ги изтеглих от валяка и ги положих на дъното на птицеклетковаровиковата речно-дънна кутия за ръкописи, където запяваха само когато прочитах думите, и зашептяваха само като отгръщах страницата.