После, въодушевен от това спасително деяние, тръгнах навън.
Запътих се към полицейския участък, изпълнен с велики мечти, безумни идеи, невероятни улики, вероятни загадки и очевидни заключения.
Появих се там с чувството, че съм най-изкусният акробат, застанал върху най-високия трапец, спуснат от най-гигантския балон.
Не подозирах, че детектив-лейтенант Елмо Кръмли е въоръжен с дълги остри шишове и въздушна пушка. Той тъкмо излизаше от участъка, когато влизах. Изглежда, нещо в изражението ми го е предупредило, че се готвя да го гръмна с моите предчувствия, мечти, схващания и заключения. С пресилен жест отри лице, залитна престорено назад и дебнешком запристъпя по алеята, сякаш наближаваше заредена мина.
— Какво търсите тук?
— Гражданин, който е успял да разкрие убийство, е длъжен да се яви тук.
— Къде ги виждате тия убийства? — Кръмли внимателно се огледа и очевидно не видя ни едно. — Друго?
— Значи не искате да чуете какво имам да кажа?
— Много съм ги чувал такива. — Той мина край мен и се запъти към колата си, паркирана до тротоара. — Всеки път, щом човек умре от инфаркт или се спъне в развързаните си връзки тук, в нашата Венеция, още на другия ден в участъка се появява някой и ме засипва с идиотски съвети как да съм разгадаел причините за спрялото сърце и как да съм завържел развързаните връзки. По лицето ви е изписано това инфарктно-връзково изражение, а пък аз цялата нощ не съм мигнал.
Той продължаваше да крачи, аз подтичвах до него, защото ми изпълняваше номера на Хари Труман с ония сто и двайсет крачки в минута.
Чу ме, че приближавам, и подвикна през рамо:
— Виж какво ще ти кажа, невръстен папа Хемингуей…
— Нима знаете с какво си изкарвам хляба?
— Та цяла Венеция знае. Всеки път, щом ти отпечатат разказ я в „Евтина детективка“, я в „Детективът Флин“, градът се оглася от радостните ти крясъци край вестникарския щанд на магазинчето за алкохол.
— О! — изпъшках и сетните струи въздух изсвистяха от моя балон. Приземен, стоях от другата страна на колата му, прехапал устни.
Кръмли го забеляза и ме погледна като някой виновен баща.
— Ох, боже! — въздъхна.
— Моля?
— Знаеш ли какво най ми обръща червата при любителите детективи? — запита Кръмли.
— Аз не съм любител детектив, аз съм професионален писател с големи и чувствителни антени.
— Значи си просто един скакалец, който умее да пише на машина — заяви Кръмли и ме изчака да се съвзема от удара. — Но ако и ти като мене беше кръстосвал Венеция нашир и надлъж, ако беше седял в моя кабинет и беше висял в моргата толкова години, колкото аз, тогава щеше да ти е ясно, че всеки пройдоха, който мине оттук, всеки пияница, който се намери зад решетките, прелива от теории, доказателства, разкрития — достатъчни да се напише цяла библия и да се потопи кораб с църковно паство на неделен излет. Ако се вслушваме във всеки дърдорко, попаднал в килията, половината свят ще е под подозрение, едната трета — под арест, останалите ще ги съдим и ще ги избесим. А щом е тъй, притрябвало ми е да се заслушвам в някакъв млад писарушка, който още не е и започнал да се изявява в историята на литературата… — Пак трепнах, той пак изчака да ми мине — и който, понеже видял някаква лъвова клетка със случаен удавник, се мисли за откривател на „Престъпление и наказание“, смята се за сина на Разколников. Край на изявлението. Отговаряй.
— Знаете Разколников? — възкликнах смаян.
— Преди да си дошъл на тоя свят. Е, и какво от това? Пледирай твоята кауза!
— Аз съм писател, аз зная повече за чувствата от вас.
— Как не! Аз съм детектив, аз зная повече за фактите от тебе. Страх те е, че един факт ще те обърка, а?
— Аз…
— Я ми кажи, момченце. На теб случвало ли ти се е изобщо нещо в този живот?
— Нещо ли?
— Да, каквото и да е. Голямо, средно, малко. Каквото и да е. Да речем, болест, изнасилване, смърт, война, революция, убийство.
— Майка ми и баща ми починаха…
— От естествена смърт?
— Да. Но един мой чичо го застреляха при нападение за грабеж…
— Ти видя ли, като го застрелваха?
— Не, но…
— Е, не се брои, щом не си видял. Питам те — преди намирал ли си нещо друго, като например хора в лъвови клетки?
— Не — отстъпих накрая.
— Ето, това ти разправям. Ти още си в шок. Понеже не познаваш живота. А пък аз съм роден и отрасъл в моргата. А ти за пръв път докосваш мраморната й маса. Хайде сега, успокой се и изчезвай.
Усети, че се е развикал, поклати глава и каза:
— Не, май аз ще трябва да се успокоя и да изчезвам.