Тичах през тази гора от динозаври и си представях как трицератопси и стегозаври пристъпват в черна каша, как затъват в катрана. Жалбите им отекваха от брега, където прибоят препращаше обратно праисторическия им тътен.
Тичах край малките бели къщурки, явили се по-късно да гнездят сред чудовищата и покрай каналите, прокопани и заводнени да отразяват светлите небеса на 1910, когато бели гондоли са плували по чисти приливи, а мостовете, с нанизи от лампички светулки, предлагали прелестни разходки за веселяците, довтасали тук светкавично, подобно гастролиращи балетни трупи, и побягнали после, за да не се върнат повече след войната. Черните чудовища продължавали невъзмутимо да изсмукват пясъка, ала белите гондоли потънали и отнесли със себе си веселия смях на последните компании.
И все пак някои от хората бяха останали, изпокрити в схлупени бараки или заключени зад зидовете на малобройните средиземноморски дворци, издигнати за гавра с архитектурата.
Както тичах, изведнъж спрях. След миг трябваше да поема обратно, да ида да намеря оная хартиена кашотия, а сетне да вървя да открия името на нейния незнаен и мъртъв притежател.
Но засега пред мен беше един от средиземноморските дворци, искрящ и бял като пълна луна, заковала се над дюните.
— Констанс Ратиган — изрекох шепнешком. — Хайде, излез, моля те, и ми изиграй нещо!
Това бе всъщност искряща бяла арабско-мавританска крепост, възправена срещу морето, предизвикваща прилива да дойде и да я разруши. Имаше минарета и кули и синьо-бяла керамична облицовка и беше кацнала върху самия ръб на пясъчния нанос, на някакви си триста метра оттам, където любопитните вълни се скланяха почтително пред нея, където чайките се виеха да я огледат, където аз сега стоях и пусках корен.
— Констанс Ратиган!
Но никой не излезе.
Самотен и неотразим сред тази грохотно-пустинна местност, дворецът охраняваше неотразимата царица на киното.
Един прозорец в една от кулите светеше денонощно. Ни веднъж не го видях да тъмнее. Дали и сега тя е там?
Да!
Сянка се мярна край прозореца, сякаш някой беше надникнал да ме огледа и бе изчезнал мигновено като пеперудка.
Стоях и си припомнях.
Сияла бе само една година през двайсетте и бе пропаднала внезапно в минната шахта на филмовите галерии. Нейният режисьор, така разправяха старите вестници, я хванал в леглото с фризьора на студиото и разсякъл с нож мускулите на краката й, та никога вече да не пристъпя с походката, която обожавал. После се удавил в морето. Оттогава никой не беше виждал Констанс Ратиган. Никой не знаеше дали изобщо може да се движи.
Господи, чух се да шепна.
Подозирах, че късно нощем дръзва да се появява в моя свят, че дружи с някои мои познати. Усещал съм полъха на скорошното й присъствие.
Върви, подканих се, иди удари бронзовото лъвско чукало на крайбрежната порта.
Не. Поклатих глава. Ами ако насреща ми се появи някоя черно-бяла филмова ектоплазма?
Всъщност ти не желаеш да се срещнеш с тази твоя възлюбена, ти предпочиташ само да мечтаеш как в някоя нощ тя ще се вдигне, ще тръгне, следите от стъпките й ще се изличават от полъха след нея, ще дойде до твоето жилище, ще потропа на прозореца, ще влезе и ще раздипли своето призрачно сияние в дълги филмови ручеи върху твоя таван.
Констанс, мила моя Ратиган, мислех си: бързо бягай оттук! Скочи в тоя голям бял дюзенбърг, паркиран лъскав и искрящ на пясъка, пални мотора, помахай и ме остави далеч на юг до Коронадо, при обления от слънцето бряг!
Никой не подпали мотора, никой не помаха, никой не ме отведе на юг към слънцето, далеч от тая сирена за мъгла, гдето се самопогребваше в морето.
Отстъпих назад, учуден, че гуменките ми са се наквасили от морската вода, поех обратно към студения дъжд в клетките — аз, най-великият писател на света, за когото не знаеше никой друг освен мен самия.
Влажните конфети, хартиената каша, бяха в джоба на жилетката ми, когато влязох в единственото място, в което знаех, че трябва да отида.
Там, където се събираха старците.
Беше малко сумрачно магазинче, обърнато към релсовата линия, и в него се продаваха бонбони, цигари, списания и билети за големите червени трамваи, които профучаваха от Лос Анжелис към морето.
Ухаещата на тютюнева сушилня барачка бе собственост на двама опушени от никотина братя, които неспирно се дърляха и сдобряваха като стари моми. На пейката край едната стена, глухи за разправиите им, като тълпа на скучен мач по тенис, от ранна утрин до късна нощ се мъдреха неколцина старци и се надлъгваха за възрастта си. Единият твърдеше, че бил на осемдесет и две. Другият се хвалеше, че е на деветдесет. Третият разправяше, че е на деветдесет и четири. Това се изменяше седмица подир седмица, защото всеки забравяше какво е лъгал предишния месец.