Да, преди петдесет години някой е наплюнчил върха на молива, изписал е картона, окачил го е да остарява, закрепен с лепкава мухоловка, и се е качил на горния етаж да пие чай в онези стаи, където прахолякът разяжда балюстрадите и тъй замъглява електрическите крушки, че те едва мъждукат, където възглавниците са свърталища за молците и сенки висят в килерите от празни полици.
Не почуках. Преди години ей тъй, от чисто любопитство, бях тропал на вратата, досмешало ме бе на самия мен и си бях тръгнал.
Натиснах прастарата дръжка. Вратата се хлъзна навътре. Приземието беше пусто. Провикнах се в прашната светлина.
— Има ли някой?
Счу ми се отклик откъм тавана:
— …никой.
На первазите лежаха мъртви мухи. Еднодневки, измрели през лятото на 1929, напрашваха крилца по мрежите пред стъклата. Някъде отгоре, където принцесата от приказките тлееше забравена в своята кула, самотно перце падна и докосна въздуха.
— …моля?
Мишка въздъхна в тъмните греди на покрива:
— …влез.
Разтворих по-широко вътрешната врата. Тя издаде силен стържещ писък. Казах си, че нарочно не я смазват, та ръждивите панти да възвестяват неканения гост.
Еднодневка изпърха по мъртвата електрическа крушка в горния коридор.
— …тук горе.
Пристъпих към здрача по пладне, край огледала, обърнати към стената. Стъклото не би могло да ме съзре, когато влизам. Стъклото няма да ме види, когато си излизам…
— …_моля?_ — чух нечий шепот.
Поколебах се пред вратата на горната площадка. Нима очаквах да надникна и да намеря гигантско канарче, проснато връз килим от прахоляк, загубило завинаги гласа си, способно да шепти единствено с душата?
Влязох.
Някой ахна.
В средата на празната стая имаше легло, на което, затворила очи, с уста, която дишаше едва-едва, лежеше старица.
Помислих си — археоптерикс.
Помислих си го. Честна дума.
Такива кости бях видял в един музей, крехките влечугови криле на тази изчезнала, екстинктна птица, очертанието й запечатано върху пясъчника като офорт, който би могъл да е сътворен и от египетски жрец.
Това легло и неговото съдържание бяха като нанос на пресъхваща река. В плитките й струи сега се очертаваха разпиляна сврача плява и тънък скелет.
Тя лежеше по гръб тъй кротко, отпусната, че ми се стори не живо същество, а вкаменелост, небутната от стъпките на вековете.
— Моля? — Дребната пожълтяла глава над завивката отвори очи. Светлинни крилца заблестяха към мен.
— Канарчетата? — чух се да изричам. — Обявата на прозореца. Птичките?
— О! — въздъхна старицата. — Господи!
Беше забравила. От години може и да не е слизала долу. А пък възможно бе аз да бях първият, който се качваше тук от дни насам.
— О — прошепна тя, — то беше отдавна. Канарчета. Да, имах чудесни.
— 1920 — продължи шепотът, — 1930… 1931… — гласът й секна. Годините спираха дотук.
Сякаш е било вчера сутринта. Сякаш е било вчера по пладне.
— Как пееха, боже мой, колко пееха. Но никой не дойде да си купи. Защо? Ни едно не продадох.
Огледах се. В отсрещния край на стаята имаше птича клетка, и още две, полускрити в един долап.
— Извинявайте — промълви. — Изглежда, съм забравила да махна обявата от прозореца…
Пристъпих към кафезите. Предположението ми се оправда.
На дъното на първия забелязах папирус от вестник „Лос Анжелис Таймс“, октомври 1927.
Младият двадесет и седем годишен монарх днес следобед…
Отидох към другия кафез и премигнах. Спомените от гимназиалните дни нахлуха у мен с тогавашните страхове.
Мусолини тържествува.
Хайле Селасие протестира…
Затворих очи, обърнах гръб на тази забравена година. Значи толкова отдавна бяха престанали да шумолят перата и птичките да пеят. Застанах пред леглото и пред повяхналите останки в него. Чух се да изричам:
— В неделя сутрин сигурно сте слушали по радиото „Час на канарчетата от Скалистите планини“?…
— С един, който свиреше на орган, и цяло студио с канарчета, които му пригласяха! — извика старицата, а възторгът подмлади плътта й и я накара да вдигне глава. Очите й заблестяха като счупени стъкълца. — „Настане ли пролет в Скалистите планини“!
— „Миличка Сю“. „Мои сини небеса“ — додадох аз.
— Ах, какви чудни бяха птиците!
— Чудни наистина. — Тогава бях на девет и си блъсках ума да разбера как така тия птици следват мелодията. — Веднъж казах на мама, че клетките им сигурно са застлани с нотни текстове.