— За Подмишниците ли?
Шранк се смали в износения си костюм. Очите му пробягнаха към лявата, после към дясната подмишница, сетне отпред, по огромното родословие от лекета и излинели ръбове.
— Подмишниците — пак повторих.
Беше като куршум в сърцето.
Той залитна, но се окопити.
— Защо и накъде вървим? — изпъшка. Усещах заешкия пулс под възела на мазната му вратовръзка.
— Нали ти водиш? Зная само едно. — Избързах и минах на крачка пред него. — Слепият Хенри е тръгнал по следата на непрани ризи, мръсно бельо, вонлив дъх. Той ги откри и ги назова.
Не повторих омразното прозвище. Но всяка моя дума смаляваше Шранк.
— Защо съм му притрябвал на един слепец?
Не желаех да разкривам всичко наведнъж. Първо исках да го проуча и да го изпитам.
— Заради „Янус, вестник на зелената завист“ — казах. — Видях броеве в стаята ти през прозореца.
Направо излъгах, но попаднах в целта.
— Да, да — кимна Шранк. — Но нали е сляп, а ти защо…
— Защото така. — Поех дълбоко дъх и го изпуснах. — Ти си Злодея.
Шранк стисна очи, напрегна ума си, избра си как да реагира. Започна да се смее.
— Злодея ли? Злодея! Смехотворно! Защо, откъде-накъде?
— Защото така! — Крачех напред, карах го да подтичва. Говорех на мъглата, която се събираше пред мен. — Преди доста нощи Хенри е подушил някой, който е пресякъл улицата му. Същата миризма е усетил в коридора на жилището си, и тука, тази нощ. Миризмата, това си ти!
Ударите на подплашеното сърце отново го разтърсиха, но той знаеше, че още няма страшно. Нямах доказателства!
— Че защо ми е — ахна — да се навъртам в някаква жалка бедняшка съборетина, в която за нищо на света не бих живял, защо?
— Защото си търсил Самотници. И аз, проклет идиотски глупак, по-сляп и от Хенри, ти помагах да си ги намираш. Фани беше права. Констанс е права! Наистина излязох жертвеният козел. Аз бях Тифусната Мери. Аз разнасях заразата — тебе — навсякъде. Защото ти ме следваше. Да намираш Самотници! — Издишах силно. — Самотници!
При тази дума и двамата бяхме разтърсени от бурни чувства. Изрекъл бях една истина, която бе разтворила вратата на огнена пещ и пламъците обгориха лицето, сърцето, душата ми. А Шранк? Описал бях потайния му живот, насъщната му нужда; предстоеше да ги разкрия и докажа, но осъзнавах, че съм откъртил азбестовия капак и огънят пламти навън.
— Каква беше думата? — попита Шранк, спрял неподвижно като статуя на десетина метра зад мен.
— Самотници. Думата е твоя. Тя описва целия изминал месец. Самотници.
Така беше. Погребална върволица от човешки души мина на косъм от мен с безшумни стъпки, сред повесма от мъгла. Фани, Сам, Джими, Кейл и другите. Досега не успявах да ги обознача. Не съзирах общото, което ги свързваше и ги обединяваше в едно цяло.
— Ти си луд — обади се Шранк. — Това са догадки. Измишльотини. Лъжи. И нямат нищо общо с мен.
Но в това време оглеждаше опърпаните краища на ръкавите върху костеливите си китки и потните лекета от среднощните си похождения под мишниците. Костюмът му се смаляваше пред очите ми. Той се гърчеше отдолу в жълтеникавата си кожа.
Впуснах се в атака.
— Боже мой, та ти се разпадаш пред очите ми. Ти си живото оскърбление. Ти мразиш всичко, всички, всяко нещо на този свят. Току-що сам си го призна. Нахвърляш се отгоре му с твоята мръсотия, да воняваш вятъра. А. Л. Шранк. Апокалиптичен ездач номер Пет!
Той се усмихваше. Преливаше от радост. Обидите ми за него бяха комплименти. Оказвах му внимание. Неговото „аз“ се възправи. Без да подозирам, бях подхвърлил сиренето и капанът беше щракнал.
Ами сега какво, чудех се. Какво, какво за бога да изрека сега? Как да го измъкна от капана? Как да го довърша?
А той пак беше минал напред, напомпан от обидите, величествен с ордените за разруха и отчаяние, които бях забол на мазната му вратовръзка.
Крачехме. Крачехме. Крачехме неспирно.
Боже мой, питах се, докога ще вървим, докога ще говорим, докога ще продължава така?
Не, това е филм, казвах си, една от ония невероятни сцени, които нямат край — едните герои обясняват, другите им отвръщат и ония отново подхващат обясненията.
Не е възможно.
Възможно е.
Той не е сигурен в онова, което знам, аз не съм уверен, че го зная, и двамата се мъчим да отгатнем дали другият е въоръжен.
— И двамата сме страхопъзльовци — заяви Шранк.
Вероятно съм прошепнал нещо в този смисъл.
А Шранк е дочул и е обобщил.
— И двамата се боим да се изпитаме един друг.
Зидарят продължи напред. Мидата вървеше след него.
Крачехме.
Ала това не беше сцена от някой хубав или нескопосан филм, в която героите много дрънкат; бе истинска сцена, разиграваща се в късна нощ, луната се закриваше, за да проблесне пак в сгъстяващата се мъгла, а пък аз водех диалог с духа на лудия приятел на психиатъра на Хамлетовия баща.