— Именно!
— А сетне си се отървал от Хопууд, защото си му дал да разбере, че си го видял на брега в оная нощ, когато Ратиган изчезна. В добавка му изпрати и онова гадно, мръсно писмо, с най-гнусни епитети.
— Писах, което си беше.
— И Фани Флориана. Пуснал си й обявлението пред вратата. А като е позвънила и сте си уредили среща, нахлул си в стаята й, както при старицата с канарчетата, стреснал си я тъй, че да побегне заднишком, да, да се строполи и да не може да се вдигне и ти е оставало само да се надвесиш отгоре й и да я пазиш да не стане, нали?
Този път не се осмели да потвърди, гък не каза, защото ме видя, че се изправям — бях отмалял, но гневът ме правеше силен.
— Сбъркал си един-единствен път през всички тези седмици. Когато си изпратил вестниците на Фани, оставил си й ги с очертаното обявление. Когато си се сетил и си влязъл в стаята, не си ги намерил. Само в хладилника не ти е дошло наум да потърсиш. Обявлението беше под бурканите, да събира подлизнали капки. Там го открих. Затова съм тук. А не за да ме сложиш в твоя списък. Или твоите намерения са други?
— Да.
— Не, и знаеш ли защо? По две причини. Първо, аз не съм Самотник. Не съм от неуспелите. Не съм пропаднал. Аз ще се преборя. Ще бъда щастлив преди всичко. Ще се оженя, ще имам добра жена и деца. Ще напиша страшно хубави книги и мен ще ме обичат. Виждаш ли, не ти влизам в схемата. Няма как да ме убиеш, проклет, тъп изрод такъв, защото всичко ми е наред. Ясно ли е? Аз ще живея вечно. Второ, с пръст не можеш да ме бутнеш. Досега никого не си докосвал. Докоснеш ли ме, разваляш си репутацията. Убивал си чрез страх и сплашване. А пък сега, ако искаш да ме спреш да ида в полицията, ще трябва да извършиш истинско убийство, лудо копеле такова, и то веднага, начаса!
Отцепих напред, той хукна подире ми.
Следваше ме съвсем объркан. Само дето не ме подръпна за ръкава, да го изслушам.
— Прав си, прав си. Преди две години за малко не те убих. Видях те, проследих те. Но ти приеха разказите в списанията, после срещна тази жена и предпочетох само да те следвам и да си набелязвам жертви, да, тъй беше. Наистина започна оная нощ, в трамвая за Венеция, в бурята, бях пиян, старикът беше в лъвовата клетка, и…
Господи, да, онази нощ в дъжда, а Шранк зад мене, невидян, изрича думите, които ще запомня за цял живот.
— Колко близо беше до мен през нощта в трамвая — продължаваше Шранк. — Можех да те пипна. Не го сторих. Избягах. Дъждът шуртеше и ако се беше обърнал, но ти не се обърна, щеше да ме видиш, да ме разпознаеш, но не го стори, и…
Бяхме напуснали кея, стигнали бяхме до уличката и канала и с бързи крачки прекосявахме моста. Булевардът беше пуст. Нямаше нито коли, нито осветление. Подтичвах напред.
По средата на моста, над канала, до лъвовите клетки, Шранк спря и се улови за перилата.
— Моля те, разбери ме, помогни ми! — проплака. — Исках да те убия, признавам. Но то означаваше да убия самата Надежда, а нея трябва да я има на света, нали, дори за хора като мен?
Извърнах се и го погледнах.
— Не и след тази нощ — отвърнах.
— Защо? Защо? — изхълца той, вперил очи в студените мазни води.
— Защото си напълно и съвършено луд!
— Сега ще те убия!
— Не — отговорих натъжен. — Остана само един за убиване. Последният Самотник. Последният неуспял. Последният свършен човек. Ти!
— Аз ли? — изкрещя човечето.
— Ти!
— Аз ли? Проклет, проклет, проклет да си!
Завъртя се. Вкопчи се в перилата. И скочи.
Тялото му падна в мрака.
Потъна във водите, мазни и мръсни като палтото му, ужасни и тъмни като душата му, скри се и изчезна.
— Шранк! — изкрещях.
Той не се показа.
Върни се, понечих да викна.
Но изведнъж ме достраша, че ще се върне.
— Шранк — прошепнах. — Ей, Шранк! — надвесих се през перилата, загледан в зеленикавата пяна и мръсния прилив. — Знам, че си там.
Не можех да повярвам, че е свършило. Бе прекалено лесно. Той непременно се спотайваше там някъде в мрака, притихнала гигантска жаба отдолу под моста, вдигнал очи, изчаква, зелен в лицето, диша едва-едва. Ослушвах се. Ни капка. Ни вълничка. Ни въздишка.
— Ей, Шранк — прошепнах.
Шранк, отекнаха гредите под моста.
Надолу по брега огромните петролни чудовища вдигнаха глави при моя глас, после пак клюмнаха под плисъка на дългата погребална вълна по брега.
Не губи време, счу ми се да казва Шранк. Тук долу е прекрасно. Най-сетне се успокоих. Решавам да остана.
Лъжец! Ти ще се върнеш, когато вече не те чакам.
Мостът пропука. Светкавично се извъртях.
Нищо. Нищо освен мъгла, понесла се над пустия булевард.
Бягай, си казах. Изтичай да телефонираш. Повикай Кръмли. Защо не е тук? Но не. Ако го сторя, Шранк може да изскочи, да побегне. Ще трябва да остана.