Излязох на повърхността и се озовах сред мъглата, която се превръщаше в дъжд. Подавайки глава, издадох силен крясък — от радост и от скръб. Душите на всички ония хора, умрели, но не желаещи да мрат през миналия месец, простенаха чрез мен. Задавих се, повърнах, едва що не потънах, ала успях да стигна до брега, измъкнах се навън, седнах и зачаках на моста.
Някъде в горния свят чух да спира кола, врата да се затръшва, бягащи стъпки. Дълга ръка се протегна в дъжда, нечии пръсти ме сграбчиха за рамото и ме разтърсиха. Лицето на Кръмли, като на жаба през стъкло, се появи във филмов грос. Приличаше на полудял баща, надвесващ се над удавения си син.
— Добре ли си, жив ли си, добре ли си?
Кимнах задъхан.
Зад него се появи Хенри, душеше въздуха, търсеше гадни миризми, но напразно.
— Добре ли е? — запита Хенри.
— Жив съм — обадих се и го осъзнах. — О, боже, жив съм!
— Къде е Подмишниците? Имам да му връщам един заради Фани.
— Вече му го върнах, Хенри.
Кимнах към лъвовата клетка, където едно прясно привидение се поклащаше като прозрачно желе зад решетките.
— Кръмли — казах, — бараката му е натъпкани с доказателства.
— Ще проверя.
— Къде, по дяволите, изчезнаха и двамата?
— Оня идиот шофьорът излезе по-сляп и от мене. — Хенри опипа бордюра на канала и седна от едната ми страна. Кръмли седна от другата, краката ни почти опираха до черните води. — Не можа да намери участъка. Къде е той? И него трябва да набия.
Засмях се хрипливо. От ноздрите ми рукна вода.
Кръмли се наведе да ме огледа.
— Ранен ли си?
Да, но невидимо, помислих. Подир десет години, в някоя тъмна нощ всичко ще изплува. Не вярвам Пег да се подразни от малко викове, тъкмо ще си приложи майчинските чувства.
Изведнъж ми се прииска да й позвъня. Пег, ще кажа. Омъжи се за мен. Ела тази вечер, върни се у дома. Ще гладуваме, но ще живеем. Омъжи се за мен най-после, Пег, опази ме от самотниците, Пег.
И тя ще кимне и ще си дойде.
— Не съм ранен — отговорих.
— Добре — каза Кръмли, — защото кой ще ми чете романа, ако теб те няма?
Изкисках се.
— Прощавай. — Кръмли сви глава в раменете, засрамен от тази откровеност.
— По дяволите! — Сграбчих му ръката и я сложих отзад на врата си, да му посоча къде да ме разтрие. Обичам те, Кръм! Обичам те, Хенри!
— По дяволите — разчувствуван рече Кръмли.
— Бог да те поживи, синко — обади се слепецът.
Спря кола. Дъждът намаля.
Хенри пое въздух.
— Познавам миризмата на тази лимузина.
— Боже господи — викна Констанс Ратиган от кормилото. — Ама че картинка. Най-видният марсианец на света! Най-великият Слепец! И копелето на Шерлок Холмс!
Всеки откликна както можа на думите й, нямахме сили да й отвърнем съответно.
Констанс слезе от колата и застана зад мен, с поглед във водата.
— Свърши ли всичко? Това той ли е?
Всички кимнахме, като зрители в среднощен театър, неспособни да отместим очи от водите на канала, от лъвовата клетка и от привидението зад решетките, което се люшкаше и ни махаше с ръка.
— Божичко, вир-вода си; ще се разболееш. Да вървим да го преоблечем и да го стоплим. Може ли да го заведа у дома?
Кръмли кимна.
Сложих ръка на рамото му и го стиснах.
— Първо шампанско, после бира — става ли? — запитах го.
— Ще ви чакам в моята джунгла — каза Кръмли.
— Хенри — обади се Констанс, — идваш и ти, пали?
— И да не искаш, идвам — отвърна Хенри.
Прииждаха коли, полицаите се готвеха да се гмурнат и да измъкнат онова нещо от клетката, Кръмли се бе запътил към бараката на Шранк, а пък аз стоях и треперех, Констанс и Хенри смъкнаха мокрото ми сако и ме тикнаха в лимузината, понесохме се край тъмния бряг между високите, стенещи петролни сонди, зад нас остана малкото апартаментче, в което работех, зад нас остана тъмната малка барака, в която чакаха Шпенглер, Чингис хан, Хитлер, Ницше и петдесетина стари обвивки от вафли и шоколадчета, зад нас остана затвореното гише за билети, в което утре щяха да се появят пак неколцина старци, да чакат последните трамваи на нашия век.
По пътя ми се стори, че виждам себе си: как преминавам, яхнал велосипеда, дванайсетгодишен, запътил съм се да разнасям вестници в ранното утро. Малко по-нататък по-възрастното ми аз, деветнайсетгодишно, се прибираше у дома, залитайки по електрическите стълбове, измазано с червило, пияно от любов.
Малко преди да свием към арабското укрепление на Констанс, насреща по бреговата автострада се зададе друга лимузина. Префуча като светкавица. Пак аз ли съм това след няколко години? До мене седи Пег, връщаме се от танци, така ли ще е? Но другата лимузина изчезна. Бъдещето трябваше да почака.