Продълговатото лице на Хенет беше изкривено от обичайната полуусмивка.
— Сигурно си мислиш, че нещата не са се променили кой знае колко, Ренизенб — рече тя. — Как всички изтърпяваме гласа на Сатипи, просто не знам! Вярно, Кайт може да й отвърне. Но някои от нас нямат този късмет. Аз си знам моето място, така мисля, и съм благодарна на баща ти, че ме подслони, нахрани и облече. Добър човек е баща ти. Постоянно се опитвам да върша, каквото мога. Все по нещо работя — тук това, там онова — и не очаквам похвали и благодарности. Ако скъпата ти майка беше жива, всичко щеше да е по-иначе. Тя ме ценеше! Като сестри бяхме! Хубава жена. Е, аз изпълних дълга и обещанията си към нея. „Грижи се за децата, Хенет“ — ми каза тя, като умираше. И аз не изневерих на дадената дума. Робувах на всички ви и никога не очаквах благодарности. Нито ги търсех, нито ги получавах. „А, старата Хенет — викат хората. — Тя не е с всичкия си.“ Никой нищо не мисли за мен. И защо да мислят? Аз само се опитвам да помогна, това е всичко.
Тя се плъзна като змиорка под ръката на Ренизенб и влезе в другата стая.
— Извини ме, Сатипи, за тези възглавници, но чух Собек да казва…
Ренизенб се отдалечи. Нейната стара ненавист към Хенет се надигна отново. Интересно, всички те мразеха Хенет! С нейния цвилещ глас, непрекъснатото й самосъжаление и злорадството, което от време на време проявяваше в някой спор.
„Е, добре — помисли си Ренизенб, — защо не?“ По този начин според нея Хенет се развличаше. Скучен беше животът й. Вярно, че работеше като робиня и никой не й бе благодарен. А как да бъдеш благодарен на Хенет! Тя привличаше вниманието към собствените си заслуги толкова упорито, че това смразяваше всяко великодушие, което би могъл да проявиш.
Хенет, мислеше си Ренизенб, беше от тези, които се опитваха да бъдат предани на другите, без да получават никаква преданост от тях. Тя имаше неугледен вид и беше доста глупава. Обаче винаги знаеше какво става. За нея нищо не оставаше задълго в тайна заради безшумната й походка, наострените й уши и бързите взиращи се очи. Понякога тя пазеше каквото знае за себе си, друг път се навърташе от този на онзи, шептеше и сладостно следеше отстрани последиците от своите клюки.
От време на време всички в къщи молеха Имхотеп да ги отърве от Хенет, но той винаги се правеше, че не чува. Имхотеп беше може би единственият, който я обичаше; а тя се отплащаше за покровителството с неискрена преданост и на останалите от семейството им беше много противна.
Ренизенб спря неуверено за миг, вслушвайки се в разпалената врява на своите снахи, кипнали, че Хенет се меси, а после бавно се запъти към малката стая, където баба й Еза живееше сама, обслужвана от две черни момичета-робини. Тя проверяваше бельото, което те й показваха, и ги гълчеше по свойствения си дружелюбен начин.
Да, всичко си беше съвсем същото. Ренизенб стоеше скрита и слушаше. Старата Еза се беше попрегърбила малко — и само толкова. Но гласът й беше предишният и нещата, които казваше, бяха същите, дума по дума, почти каквито Ренизенб си ги спомняше от по-рано, когато замина преди осем години…
Измъкна се навън. Нито старицата, нито двете малки черни робини я забелязаха. За момент спря пред отворената врата на кухнята. Миризма на печени патици, гълчава от приказки, смехове, караници; купчина зеленчуци чакаха да бъдат приготвени.
Ренизенб постоя неподвижно, с притворени очи. Оттам, където бе застанала, можеше да чуе всичко. Непрекъснатите всевъзможни шумове от кухнята; високите пискливи нотки в гласа на Еза, резкия тон на Сатипи и, съвсем слабо, дълбокия упорит контраалт на Кайт. Смесица от женски гласове — бъбриви, весели, натъжени, гълчащи, възкликващи…
И изведнъж Ренизенб почувства, че се задушава от обкръжението на тази нестихваща, креслива женственост. Жени — шумни, гласовити жени! Къща, пълна с жени — никога тишина, никога спокойствие, вечно разговори, крясъци, неща изречени, но не и направени!
И Кай — Кай безмълвен и напрегнат в лодката, съсредоточил цялото си внимание върху рибата, в която се готвеше да забие харпуна…Нищо от цялата тази шумотевица, врява, постоянна изнервеност.
Бавно излезе от къщата, отново сред светлата гореща тишина. Видя, че Собек се връща от полето, а в далечината съгледа Яхмос, който се изкачваше към гробницата.
Ренизенб тръгна нагоре по пътечката из варовиковите скали, която водеше дотам. Това беше гробницата на великия благородник Мериптах, поверена на баща й като погребален свещенослужител, който трябваше да я поддържа. Имотът и земята бяха част от даровете.