— Да, но помни, Сатипи, че баща ми се е доверил на мен, не на Собек. И не смее да му се довери. Оставил е всичко аз да решавам, а не той.
— Ето затова непременно трябва да станеш съдружник в имота! Ти заместваш баща ти, когато го няма, ти действаш като жрец на Ка в негово отсъствие, всичко остава в твоите ръце — но още нямаш признати права. Трябва да ти се даде полагаемото. Вече си мъж комай на средна възраст. Не е правилно още да се отнасят с теб като с дете.
Яхмос каза със съмнение:
— Баща ми обича да държи нещата в собствените си ръце.
— Точно така. Много е доволен всеки в къщата да зависи от него — и от моментните му прищевки. Това е лошо и още по-лошо ще стане. Когато този път се прибере, трябва да му се опълчиш — да му кажеш, че искаш писмено да те обезпечи, че настояваш законно да утвърди положението ти.
— Той няма и да чуе.
— Тогава трябва да го накараш да те чуе. Ох, защо не съм мъж! Ако бях на твое място, аз щях да зная какво да правя. Понякога имам чувството, че съм се омъжила за червей.
Яхмос се изчерви.
— Ще видя какво мога да направя. Бих могъл, да, бих могъл, примерно, да говоря с баща ми — да го попитам…
— Не да го попиташ, а да настоиш! В крайна сметка го държиш в ръцете си. Той няма с кой друг да раздели всичко тук. Собек е твърде необуздан, баща ти му няма доверие, а Ипи е много млад.
— Хори е постоянно тук.
— Хори не е член на семейството. Баща ти разчита на него, но не би дал права на някой, който не е от рода му. Аз виждам това; ти си толкова плах и мекушав — във вените ти тече мляко, а не кръв! Не зачиташ нито мен, нито децата ни. Докато баща ти умре, ние никога няма да имаме подобаващо положение.
Яхмос каза тежко:
— Ти ме презираш, нали, Сатипи?
— Ти ме ядосваш.
— Слушай, аз ще приказвам с баща ми, когато се върне. Така е, обещавам ти.
Сатипи промърмори под носа си:
— Да, но как ще приказваш? Като мъж — или като плъх?
II
Кайт си играеше с най-малката си рожба — мъничката Анк. Бебето току-що прохождаше и Кайт я насърчаваше с весели думи, коленичила пред нея с протегнати ръце, докато детето залиташе несигурно напред и пристъпваше неуверено към майчините обятия.
Кайт показваше успехите й пред Собек, но скоро усети, че той не внимава, а седи, навъсил хубавото си чело.
— О, Собек, но ти не гледаш! Ти не виждаш. Мъничкото ми, кажи на татко, че той е лош, щом като не те наблюдава.
Собек каза раздразнено:
— Имам си други неща, за които да мисля. И при това тревожни.
Кайт стъпи отново на пети и отметна косата си от гъстите си тъмни вежди, в която Анк беше вкопчила пръстчета.
— Защо, нещо лошо ли има?
Кайт каза това с раздвоено внимание, почти механично.
Собек рече ядосано:
— Лошото е, че ми нямат доверие. Баща ми е старец с напълно отживели разбирания, а иска да диктува и най-малкото действие тук — няма да остави аз да решавам някои неща.
Кайт поклати глава и промърмори неясно:
— Да, да, това е много лошо.
— Ако Яхмос имаше поне малко воля да ме защити, може би щеше да се появи някаква надежда баща ми да прояви разум. Но Яхмос е такъв страхливец! Изпълнява всяко нареждане, което баща ми му изпрати.
Кайт подрънка някакви мъниста на детето и промърмори:
— Да, така е.
— Що се отнася до дървения материал, като се върне баща ми, ще му кажа, че имах друго мнение. Много по-добре беше да ни се плати в лен, отколкото в масло.
— Сигурна съм, че си прав.
— Но той си държи на своето. Няма да одобри и ще кресне: „Казах ти да го продадеш за масло. Всичко се прави наопаки, когато ме няма. Ти си един глупав хлапак, който нищо не разбира.“ За колко годишен ме мисли? Не си дава сметка, че сега съм мъж, здрав и прав, а неговата е изпята. Това, че ни наставлява и отказва да прекрати някои безполезни сделки, означава, че според него не сме способни да си вършим работата, както трябва. Богат се става, като рискуваш повече. Аз имам и собствени виждания, и смелост. Баща ми няма нищо такова.
С очи, приковани в детето, Кайт смънка нежно:
— Ти си толкова смел и толкова умен, Собек.
— Но този път ще чуе някои истини, ако реши да ме напада и да ме обижда! Не ми ли даде свобода — зарязвам го и ще замина. Ще се махна.
Кайт, протегнала ръка към детето, извърна рязко глава и замръзна:
— Ще се махнеш? Къде?
— Все някъде! Направо е непоносимо да търпя заяжданията и натякванията на един суетен, самомнителен дъртак, който не ми позволява да покажа какво мога.
— Не — каза категорично Кайт, — казвам ти, Собек, недей.
Той я погледна и по тона й осъзна нейното присъствие. Използваше я като нежен, утешителен събеседник в и често забравяше, че тя е едно живо, мислещо, човешко създание.