Презрението и пренебрежението в гласа на Кайт се извисиха така, че той заприлича на музикален инструмент. Силното й грозно лице се преобрази.
Ренизенб си помисли слисана: „Кайт е силна. Ако е глупава, то това е глупост, която е доволна от себе си. Тя мрази и презира мъжете. Знаех си. Един път, преди, долових за миг това внушаващо страх качество. Да, Кайт е силна…“
Неволно погледът й попадна на ръцете на Кайт. Те стискаха и месеха глината — силни, мускулести ръце. И както Ренизенб ги наблюдаваше да мачкат глината, тя си спомни Ипи и силните ръце, които бяха потопили главата му във водата и я бяха държали там неумолимо. Да, ръцете на Кайт могат да извършат това…
Момиченцето се закачи за един трънлив бодил и нададе рев. Кайт се спусна към нея, откачи я, притисна я до гърдите си и започна да й пее. Сега лицето й излъчваше любов и нежност. В този миг откъм верандата дотича Хенет.
— Нещо не е наред ли? Детето изпищя и аз помислих да не би…
Тя млъкна, разочарована. По лицето й се четеше нетърпение и злоба, желание да е станала някаква беда.
Ренизенб изгледа двете жени.
Омраза на едното лице. Любов на другото. Кое е по-тревожно, зачуди се тя.
III
— Яхмос, пази се, пази се от Кайт!
— От Кайт ли? — зачуди се той. — Моя скъпа Ренизенб…
— Казвам ти, тя е опасна.
— Нашата тиха Кайт? Тя винаги е била кротка, покорна жена, не много умна…
Ренизенб го прекъсна:
— Тя не е нито кротка, нито покорна. Аз се страхувам от нея, Яхмос, искам да се пазиш.
— От Кайт? — все още не му се вярваше. — Трудно мога да си представя, че Кайт е причинила смъртта наоколо. Не би й достигнал мозък.
— Не мисля, че за това е необходим много мозък. Да познаваш отровите — това е всичко, от което има нужда. И ти знаеш, че в някои семейства са известни такива неща. Предават се от майка на дъщеря. Тези отвари се варят от силни билки. Това е вид знание, което Кайт лесно е могла да получи. Тя сама вари лекарства за децата, когато са болни, ти знаеш.
— Да, така е — Яхмос говореше замислено.
— Хенет също е зла жена — продължи Ренизенб.
— Хенет — да. Ние никога не сме я обичали. Факт е, но заради баща ни…
— Баща ни се заблуждава за нея — каза Ренизенб.
— Може и така да е. Тя го ласкае — добави Яхмос с обикновен тон. Ренизенб го погледна изненадана. За пръв път чуваше Яхмос да прави изказване, съдържащо неодобрение към Имхотеп. Винаги й се е струвал наплашен от баща им.
Но сега, разбра тя, Яхмос постепенно беше взел преднина. През последните няколко седмици Имхотеп се беше превил под годините. Беше станал неспособен да дава нареждания, да взема решения. Дори физически изглеждаше отслабнал. Повечето време блуждаеше някъде, очите му бяха замъглени и погледът му — отвлечен. Понякога като че ли не разбираше какво му се говори.
— Мислиш ли, че тя… — Ренизенб млъкна. Огледа се и пак започна: — Не мислиш ли, че тя… тя е…
Яхмос я хвана за ръката:
— Успокой се, Ренизенб, тези неща по-добре да не се казват, дори да не се прошепват.
— Тогава ти също мислиш…
Той повтори нежно и настоятелно:
— Нищо не казвай сега. Ние имаме планове.
ГЛАВА XXII
Втори месец от Лятото — 17-и ден
I
Следващият ден беше празникът на Новолунието. Имхотеп се приготвяше да се качи на гробницата, за да извърши жертвоприношенията. Яхмос поиска разрешение от баща си да отиде с него, но той беше неотстъпчив. По свойствения си начин, който сега изглеждаше смешен, промърмори:
— Докато сам не си видя нещата, как мога да бъда сигурен, че са свършени както трябва? Да се откажа от задълженията си ли? Не съм ли се грижил за всички вас, не съм ли ви подпомагал?…
Гласът му секна.
— Всички? Всички? О, забравих… Двамата ми силни синове… Хубавият ми Собек… Умният ми и обичен Ипи… Изгубих ги. Яхмос и Ренизенб, скъпи сине и дъще, вие сте още с мен… Но докога… Докога…
— Още дълги години, надяваме се — отвърна Яхмос. Той говореше високо, като на глух.
— А? Какво? — Имхотеп сякаш беше изпаднал в тежък унес. После внезапно и изненадващо каза: — Зависи от Хенет, нали? Да, зависи от Хенет.