— Странна жена е тя… и зла, струва ми се.
Яхмос още повече сниши гласа си:
— Хори, мисля, че Ренизенб е в опасност.
— От Хенет ли?
— Да. Тя само загатна, че Ренизенб може да е следващата, която… ще умре.
Разнесе се раздразненият глас на Имхотеп:
— Цял ден ли да чакам? Що за поведение? Никой не ме зачита вече! Никой не знае колко страдам! Къде е Хенет? Тя ме разбира.
От склада долетя победоносното кискане на Хенет:
— Яхмос, чу ли? Хенет! Хенет е незаменима!
Яхмос каза тихо:
— Да, Хенет, разбирам. Ти си силна. Ти, баща ми и аз… ние тримата заедно…
Хори отиде да намери Имхотеп. Яхмос размени още няколко думи с Хенет, която кимаше, а лицето й искреше от злобно ликуване.
После Яхмос се присъедини към Хори и Имхотеп, извинявайки се за закъснението си, и тримата мъже се качиха заедно на гробницата.
III
Денят мина бавно за Ренизенб.
Тя беше неспокойна, вървеше нагоре-надолу, от къщата до верандата, после до езерото и сетне отново до къщата.
По пладне Имхотеп се върна и след като му поднесоха ядене, излезе на верандата.
Ренизенб дойде при него. Седна, обгърнала с ръце коленете си, и поглеждаше от време на време лицето на баща си. То все още съхраняваше онзи празен, объркан израз. Имхотеп говореше малко.
Веднъж-дваж въздъхна дълбоко. По едно време попита за Хенет, но тя беше заета с платното за балсаматорите.
Ренизенб попита баща си, къде са Хори и Яхмос.
— Хори отиде по ленените полета. Има някои неща за пресмятане. Яхмос е из посевите. Сега цялата работа пада на него… Жалко за Собек и Ипи! Момчетата ми, хубавите ми момчета…
Ренизенб бързо се опита да го разсее:
— Камени не може ли да наглежда работниците?
— Камени? Кой е Камени? Нямам син с такова име.
— Писарят, дето ще ми бъде съпруг.
Той се загледа в нея:
— На теб, Ренизенб? Та ти си омъжена за Кай.
Тя въздъхна, но не каза нищо. Беше жестоко да се опитва да го връща в действителността. След малко обаче той се опомни и възкликна:
— Разбира се, Камени! Отиде да даде някои разпореждания на надзирателя в пивоварницата. Трябва да ида да го посрещна.
Той отмина, бърборейки, като поднови старото си поведение, и Ренизенб се поразведри.
Може би това негово умопомрачение беше само временно?
Тя се огледа. Като че ли имаше нещо злокобно в тишината на къщата и двора този ден. Децата бяха откъм далечната страна на езерото. Кайт не беше с тях и Ренизенб се зачуди къде ли може да е.
В този момент на верандата излезе Хенет. Огледа се и после боязливо се приближи до Ренизенб. Беше възвърнала предишното си ласкателно, смирено държане.
— Чаках да останеш сама, Ренизенб.
— Защо, Хенет?
Хенет сниши глас:
— Имам вест за теб… от Хори.
— Какво каза той? — гласът на Ренизенб беше нетърпелив.
— Каза да се качиш на гробницата.
— Сега ли?
— Не. Бъди там един час преди залеза. Това заръча. Ако още не е там, да го почакаш, докато дойде. Важно било, каза. — Млъкна замалко и добави: — Почаках да останеш сама, за да ти го кажа — да не чуе някой.
После отново изчезна.
Ренизенб почувства, че й олеква. Усети радост при мисълта, че ще се качи сред мира и спокойствието на гробницата. Радост, че ще види Хори и ще може да разговаря свободно с него. Малко се изненада обаче, че той е доверил съобщението си на Хенет.
Независимо че беше злобна, тя честно го предаде на Ренизенб.
„Защо да се боя от Хенет? — помисли си девойката. — Аз съм по-силна от нея.“
Тя се изправи гордо. Почувства се млада, уверена в себе си и много жизнена…
IV
След като предаде съобщението на Ренизенб, Хенет влезе отново в склада за ленените тъкани. Смееше се тихичко.
Наведе се над разбърканите купища чаршафи.
— Скоро ще имаме повече нужда от вас — весело им говореше тя. — Чуваш ли, Ашайет? Сега аз съм господарката тук и ти казвам, че твоите ленени чаршафи ще обвиват друго тяло. И чие тяло мислиш? Хи-хи! Не успя да направиш много за тях, нали? Ти и вуйчо ти, номархът! Справедливост? Каква справедливост може да има в този свят? Това ми отговори!
Нещо помръдна зад балите ленено платно. Хенет извърна глава натам. Тогава широк ленен чаршаф я обви и запуши устата и носа й. Някаква неумолима ръка стегна плата около тялото й, бинтовайки я като труп, докато тя престана да се бори…
ГЛАВА XXIII
Втори месец от Лятото — 17-и ден
I
Ренизенб седна пред входа на скалната дупка и се загледа в Нил, изпаднала в особена унесеност.
Струваше й се, че е минало твърде много време от деня, в който за пръв път седна тук, малко след като се завърна в бащината си къща.