През нощта Ахимас лежеше в стаята си в „Троица“, гледаше тавана и размишляваше.
Така, разчистването мина успешно.
Келнерът с премахнат. Полицията не го притесняваше — немската следа щеше да й отнеме доста време.
Време е да си потърси хонорара.
Въпросът е как да намери бандита, известен като Миша Малкия.
Какво знае за него?
Сигурно е главатар на банда — щом първо го проследиха, после пратиха убиец.
Засега само толкова.
А взломаджията, който е откраднал чантата — какво знаем за него? Нормален мъж не може да се провре през прозорчето. Да не е дете? Не, дете няма как така сръчно да отвори сейфа, трябва си опит. Цялата работа е свършена много прецизно, без счупени стъкла, без следи от взлом, дори сейфът е надлежно заключен. Значи не е дете, а дребен мъж. Миша е Малкия. Възможно е той и касоразбивачът да са едно и също лице. Тогава чантата е у въпросния Миша.
Извод: дребен сръчен мъж, наричан Миша Малкия, умее да отваря сейфове и оглавява шайка.
Не е малко.
Сто на сто в Хитровка добре познават такъв виден специалист.
Но именно затова ще е трудно да го открие. Няма смисъл да се прави на апаш — трябва да познава навиците им, жаргона, маниерите. По-добре да се престори на „катил“, който се нуждае от услугите на опитен касоразбивач.
Да речем, продавач, който си мечтае тайно да провери какво съдържа сейфът на собственика.
В неделя сутринта, преди да отиде в Хитровка, Ахимас не се сдържа — сви на „Мясницка“, за да погледа погребалната процесия.
Зрелището беше внушително. Нито една акция през цялата му дългогодишна практика не бе постигала такъв впечатляващ резултат.
Ахимас стоеше в жалеещата и кръстеща се тълпа и се чувстваше главен герой в това грандиозно представление, негов невидим център.
Беше ново, опияняващо чувство.
Ето зад катафалката важен генерал язди врана кобила. Надменен, надут. Сигурен е, че той е звездата от първа величина в този спектакъл.
А подобно на всички останали е само кукла. Истинският кукловод скромно стоеше на тротоара, невидим сред морето от лица. Никой не го познаваше, никой не го поглеждаше, но съзнанието, че той единствен е в главната роля, го омайваше по-силно от всякакво питие.
— Лично Кирил Александрович, братът на императора — каза някой за ездача. — Хубав мъж.
Внезапно жена в черно блъсна жандармериста от кордона и се хвърли към катафалката.
— На кого ни оставяш, бащице! — взе да вие тя, приведена към червеното кадифе.
От гръмкия й вопъл арабската врана кобила на великия княз се стресна, разду ноздри и се изправи на задните си крака.
Един от адютантите се спусна да я хване, но Кирил Александрович със звънлив властен глас го спря:
— Назад, Неплюев! Дръпни се! Аз сам!
С лекота се задържа в седлото и веднага умири кобилата. Тя с нервно пръхтене се дръпна леко встрани, но веднага изравни крачка. Истеричната оплаквачка бе прибрана обратно в тълпата и малкият инцидент отшумя.
Не и за Ахимас — настроението му падна. Той вече не се чувстваше кукловод в театър на марионетки.
Гласът, заповядал на Неплюев да се дръпне, му беше добре познат. Който веднъж го е чул, не може да го сбърка.
Каква неочаквана среща, моето NN.
Ахимас изпроводи с очи стройния конник с кавалергардски мундир. Ето кой е истинският кукловод, ето кой дърпа конците. А кавалер Велде, бъдещият граф Санта Кроче, е просто част от реквизита, нищо повече. Добре, както и да е.
Прекара целия ден в Хитровка. И тук отекваше погребалният звън на всички камбани, но местните не се интересуваха от „чистия“ град, който оплакваше някакъв генерал. Тук, като в капка мръсна вода, гледана под микроскоп, гъмжеше свой си потаен живот.
Беше се докарал като продавач и на два пъти се опитаха да го ограбят, три пъти му бръкнаха в джоба, единия път успешно — неусетно му срязаха с нещо остро горната дреха и му измъкнаха кесията. Носеше съвсем малко пари, но този майсторлък го впечатли.
Дълго време не му провървя в издирването на касоразбивача. Почти не успяваше да завърже приказка с местните обитатели, а дори да се получеше, му предлагаха други — ту някакъв Кирюха, ту Фокусника, ту Колша Гимназиста. Чак към четири-пет следобед чу името на Миша Малкия.
Стана така. Ахимас седеше в „Сибир“, кръчма, в която се събираха спекуланти и по-заможни измежду професионалните просяци, и си приказваше с един перспективен дрипльо. Очите му местеха мълниеносно фокуса си, нещо характерно само за крадците и прекупвачите на плячката им.
Ахимас черпеше събеседника си със смрадлива водка, правеше се на лукав, но простоват продавач от галантерия на „Тверской“. Когато спомена, че сейфът на собственика е пълен с пари и ако има вещ майстор, който да го научи как да отваря ключалката, като нищо може веднъж-дваж седмично да си взима на дребно по сто-двеста рубли, без никой да разбере, дрипльото присви очи — плячката сама му се навираше в ръцете.