Те влязоха в някаква стая и след минута оттам екнаха изстрели. Кой е победителят?
Ахимас беше сигурен, че не е Миша. Ако е така, няма никакъв смисъл да се бута в куршумите на ловкия агент. По-добре да го причака в коридора. Не, прекалено тъмно е. Може да сбърка и да не го уцели смъртоносно.
Ахимас се върна в кръчмата и легна на една от пейките.
Почти веднага се появи оправният агент, и то за радост — с чантата. Да стреля или да изчака? Но „гърбавият“ беше с револвер в ръка. Реакциите му са мълниеносни, ще вземе да стреля при първо помръдване. Ахимас присви окото без ципата — това да не е познатият му херщал? А човекът да не е „търговецът“, дето беше у Кнабе?
Събитията продължаваха с мълниеносна скорост. Агентът арестува кръчмаря, намери хората си и един от тях, киргизецът, дори се оказа жив.
Интересна подробност: докато „гърбавият“ му превързваше с пешкир строшената глава, двамата си приказваха на японски. Чудеса наистина — японец в Хитровка. Звуците на този гъргорещ език му бяха познати покрай една поръчка за Хонгконг, изпълнена преди три години. Агентът наричаше японеца Маса.
Сега, когато маскираният детектив вече не си преправяше гласа на старческо хриптене, тембърът му се стори познат. Заслуша се по-внимателно — май е господин Фандорин. Брей че сръчен човек! Такива са рядкост.
И Ахимас окончателно реши, че няма нужда да рискува. С подобен субект се иска повишена предпазливост. Още повече, че агентът изобщо не си позволяваше да се отпусне, озърташе се на всички страни и държеше херщала в ръка.
Тримата — Фандорин, японецът и вързаният кръчмар — излязоха навън. Ахимас ги наблюдаваше през мръсното прозорче. Агентът, без да оставя чантата, тръгна да търси файтон, японецът остана да пази арестанта. Кръчмарят се опита да го ритне, но ниският японец злобно изсъска и с едно движение повали на земята якия татарин.
За чантата ще има още да потичам, помисли си Ахимас. Все по някое време господин Фандорин ще се успокои и ще се отпусне. Сега обаче трябваше да провери жив ли е длъжникът му Миша Малкия.
Ахимас бързо прекоси мрачния коридор, дръпна открехнатата врата. Тя водеше към мъждиво осветено стайче. Вътре май нямаше никой.
Отиде до леглото, опипа го — още е топло.
В този миг чу стон откъм ъгъла. Ахимас рязко се обърна и видя свитата фигурка. Миша Малкия седеше на пода и се държеше с две ръце за корема. Той вдигна насълзени очи, устата му се изкриви плачливо, от гърлото му пак се чу тънък жален звук.
— Братко, аз съм — Миша… Ранен съм… Помогни ми… кой си ти, братко?
Ахимас щракна автоматичния нож, наведе се и му преряза гърлото. За по-спокойно. А и за уреждане на сметките.
Притича обратно в кръчмата и си легна на пейката.
Отвън отекна чаткане на копита, скърцане на колела. Фандорин се втурна в кръчмата, сега без чантата. Изчезна в коридора — значи отива за Миша Малкия. Но къде е чантата? Да не я е оставил на японеца? Ахимас рипна.
Не, няма да успее.
Пак си легна, започваше да му идва до гуша. Но не биваше да се оставя на яда — така стават всички грешки.
Фандорин изскочи от тъмния лабиринт, лицето му изкривено, насочва херщала във всички посоки.
Хвърли един поглед на слепия и изскочи от кръчмата.
От улицата долетя гласът му:
— Давай към „Малая Никитская“ — в жандармерийското! Ахимас свали и другата ципа. Трябваше да побърза.
14.
Пристигна с каляска пред входа на жандармерията, скочи в движение и нетърпеливо попита часовия:
— Двама наши докараха тук арестант, къде са?
Дежурният хич не се учуди на подвикването на парцаливеца с началнически блясък в очите.
— Направо при негово превъзходителство отидоха. Няма и две минути. А задържаният е в дежурната стая, записват му данните.
— По дяволите задържания! — гневно махна с ръка маскираният. — Трябва ми Фандорин. Значи при негово превъзходителство?
— Тъй вярно. По стълбите и коридора вляво.
— Знам и без теб!
Ахимас изкачи ниските стъпала от фоайето към първия етаж. Погледна вдясно — в дъното на коридора се белееше врата, иззад която се чуваше метален звън.
Ясно, гимнастически салон. Нищо опасно.
Обърна се наляво. Широкият коридор беше празен, само от време на време от кабинетите излизаха делови служители в и без униформи и влизаха в други кабинети.
Дъхът му секна — след дългия низ нелепости и несполуки фортуната най-после се беше смилила. Пред вратата с надпис „Приемна“ клечеше японецът с чантата.