— Сега можете да се обърнете.
Агентът се извъртя правилно — без да бърза, за да не изнервя противника. Защо ли има на тирантите четири метални звезди? Сигурно пак са някакви източни хитрини.
— Разкопчайте тирантите. Под леглото.
Миловидната физиономия на детектива се изкриви от ярост, дългите му мигли трепнаха — Фандорин присви очи в опит да разгледа човека срещу себе си, застанал с гръб към светлината.
Добре, сега може да му се покаже, да провери добре ли е младият мъж със зрителната памет.
Оказа се, че е добре: Ахимас направи няколко крачки напред и с наслада отбеляза как страните на красавеца отначало станаха на червени петна, после пребледняха.
Това е, младежо. Съдбата е капризна дама.
Този не е човек, а някакъв дявол! Дори шаринкените разпозна като оръжие. Ераст Петрович кипеше от яд, лишен от целия си арсенал.
Почти от целия.
От всички многобройни оръжия (а си беше помислил дори, че прекалява с екипировката) му остана само стреличката в ръкава на ризата. Тънка стоманена стрела, закрепена с пружина. Достатъчно е рязко да свие лакът, и пружината ще се разгъне. Но е трудно да убиеш със стреличката — освен ако не уцелиш точно окото. Пък и какво рязко движение може да направи, като е на мушката на шестзарядния баяр.
В този момент тъмният силует се приближи и Фандорин най-сетне видя лицето на противника. Тези очи! Тези бели очи! Това лице, което толкова години бе сънувал. Не може да бъде! Пак кошмар! Време е да се събуди.
Трябваше да се възползва от психологическото предимство, докато обектът не се е съвзел.
— Кой ви съобщи адреса, часа и условния сигнал?
Детективът мълчеше.
Ахимас свали цевта надолу, прицели се в коляното му, но Фандорин май не се уплаши. Напротив, взе да си връща цвета.
— Ванда ли? — не се стърпя Ахимас и гласът му предателски изхриптя.
Не, този няма да отговори, помисли си той. Ще умре, но дума няма да каже. Такъв тип е.
Внезапно обаче детективът отвори уста:
— Ще отговоря. Срещу мой въпрос. Кой уби Соболев?
Ахимас поклати глава. Човешките странности не преставаха да го изненадват.
Впрочем професионалното любопитство на прага на смъртта следва да се уважи.
— Става — кимна той, — но отговорът да е честен. Давате ли дума?
— Давам.
— Екстракт от амазонска папрат. При учестено дишане — парализа на сърдечния мускул. Никакви следи. В „шато икем“-а.
Не стана нужда от повече обяснения.
— Значи това било — изломоти Фандорин.
— Та Ванда ли е? — попита Ахимас със стиснати зъби.
— Не. Тя не ви издаде.
Ахимас насмалко да се задуши от невероятното облекчение — за миг дори стисна очи.
Когато лицето на човека от миналото се напрегна в очакване на отговора, Ераст Петрович разбра защо още е жив.
Но щом се чуе отговорът на въпроса, толкова важен за белоокия, незабавно ще последва изстрелът.
Само да не пропусне мига, в който пръстът му леко ще трепне на спусъка, преди да го натисне. Когато има насреща си невъоръжен човек, въоръженият неминуемо пренебрегва инстинкта си, защото се чувства в безопасност. Реакциите му са забавени — това е азбучна истина в изкуството на „невидимите“.
Най-важното е точно да уцелиш момента. Първият отскок е напред и вляво, куршумът ще мине отдясно. После се хвърляш в краката му — вторият куршум ще мине над главата ти. И тогава го дръпваш. Рисковано е. Осем крачки са много. Ако обектът се досети и отстъпи малко назад, направо всичко отива по дяволите.
Но нямаше избор.
И внезапно белоокият допусна грешка — затвори за миг очи.
Това му стигаше. Ераст Петрович не рискува да се навира в куршумите, а направо от мястото си като пружина полетя към прозореца.
С лакти изби дървенията, изхвърча в дъжд от стъкла, преобърна се във въздуха и благополучно се приземи в клек. Дори не се поряза.
В ушите си чуваше звън — сигурно белоокият все пак беше стрелял. Но не улучи, естествено.
Фандорин тичаше покрай стената. На бегом измъкна от джоба на панталона си свирката и даде условния сигнал за началото на операцията.
Ахимас през живота си не беше виждал човек да развие такава скорост.