Уви, обектът вече влизаше.
Зад вратата Ахимас изведнъж се спъна, кракът му се подви и повече не искаше да мръдне.
Той погледна с недоумение — от глезена му стърчеше нещо като игла. Това пък какво е?
Превъзмогна острата болка, с усилие преодоля стъпалата, запълзя към леглото, където на пода чернееше колтът. В мига, когато пръстите му се вкопчиха в набраздената ръкохватка, отзад изгърмя пукот.
Да!
Тъмната фигура се разпъна на пода. Пръстите се отвориха и изпуснаха черния револвер.
Ераст Петрович с два скока прекоси стаята и вдигна оръжието от пода. Дръпна ударника, за всеки случай отстъпи назад.
Белоокият лежеше ничком. На гърба му се разрастваше мокро петно.
Отзад се чуха стъпки, но колежкият асесор не се извърна — познаваше ситненето на Маса.
Каза на японски:
— Обърни го. Само че внимателно, много е опасен.
За четирийсет години на тази земя Ахимас никога не бе раняван, с което много се гордееше, но и тайно се плашеше, че рано или късно късметът ще му изневери. Не се боеше от смъртта, но от раняване — от болка, от безпомощност — се плашеше, да. Ами ако страданието е непоносимо? Ако загуби контрол над тялото и духа си, както много пъти беше виждал да се случва с другите?
Не го болеше. Никак. Но тялото не го слушаше.
Уцелил ме е в гръбнака, си помисли. Граф Санта Кроче няма да види повече своя остров. Каза си го съвсем делнично, без съжаление.
После нещо стана. Току-що пред очите му беше прашното дюшеме, изведнъж видя сивия таван с паяжини в ъглите.
Ахимас измести поглед. Над него стоеше Фандорин с револвер в ръка.
Колко е смешен човек, като го гледаш изотдолу. Ето така ни виждат кучетата, червеите и буболечките.
— Чувате ли ме? — попита детективът.
— Да — отговори Ахимас и чак се учуди колко спокоен и ясен е гласът му.
Кръвта му изтичаше — той усещаше. Ако не я спрат, скоро всичко ще свърши. Много добре. Трябва да направи така, че да не му спират кръвта. Значи трябва да говори.
Раненият се взря в него, сякаш искаше да съзре в лицето на Фандорин нещо много важно. После заговори. С пестеливи, точни предложения.
— Предлагам сделка. Спасявам ви живота. Вие изпълнявате молбата ми.
— Каква молба? — учуди се Фандорин и предположи, че белоокият бълнува. — И как така ми спасявате живота?
— За молбата после. Обречен сте. Само аз мога да ви спася. Ще ви убият вашите шефове. Отписали са ви. Аз не можах да ви убия. Други ще го направят.
— Глупости! — възкликна Ераст Петрович, но усети гадно свиване в диафрагмата. Къде е полицията? Къде е Караченцев?
— Да направим така — раненият облиза сивите си устни. — Аз ви казвам как да постъпите. Ако ми вярвате, изпълнявате молбата. Ако не — не. Давате ли дума?
Фандорин кимна, зяпнал като омагьосан човека, явил се от миналото.
— Молбата ми. Под кревата е чантата. Същата. Никой няма да я търси. Тя само пречи на всички. Чантата е ваша. Има плик. С петдесет хиляди. Пратете ги на Ванда. Става ли?
— Не! — възмути се колежкият асесор. — Всички пари ще предам на властите. Аз не съм крадец! Аз съм чиновник и дворянин.
Ахимас се вслуша в това, което ставаше в тялото му. Май разполагаше с по-малко време, отколкото си мислеше. Все по-трудно му беше да говори. Дано успее.
— Вие сте никой и нищо. Вие сте труп.
Силуетът на детектива се замъгли пред очите му и Ахимас заговори по-бързо:
— Соболев е осъден от таен съд. Императорски. Сега знаете цялата истина. И ще ви убият. Държавна необходимост. В чантата има няколко паспорта. Билет за парижкия влак. Тръгва в осем. Ще успеете. Иначе смърт.
В очите му притъмня. Ахимас направи усилие и отпъди мъглата.
— Мисли по-бързо, ти си умен, а аз нямам време.
Белоокият говори истината.
Щом накрая го проумя, за миг му се зави свят.
Ако е така, край с него. Няма повече служба, чест, смисъл в живота.
Негодникът Караченцев го е предал, пратил го е на сигурна смърт. Не, не Караченцев — родината, държавата, отечеството.
Останал е жив само по чудо. Тоест благодарение на Маса.
Фандорин се огледа за слугата. Онзи се пулеше, притиснал с ръка удареното място на слепоочието.
Горкият. Никаква глава, дори чугунена, не би издържала на такива обноски. Ох, Маса, Маса, какво да правим? Не си попаднал на когото трябва.
— Молбата. Обещайте — едва чуто прошепна умиращият.