— Ще я изпълня — неохотно измърмори Ераст Петрович.
Ахимас се усмихна и затвори очи.
Всичко е наред. Хубав живот, хубав край.
Умирай, заповяда си той.
И умря.
Глава последна
Гаровата камбана удари втори път и локомотивът „Ериксън“ нетърпеливо изсумтя и блъвна дим, готов да се понесе по сияйните релси подир слънцето. Трансевропейският експрес Москва — Варшава — Берлин — Париж всеки момент щеше да потегли.
В спално купе в първа класа (бронз-кадифе-махагон) седеше жлъчен млад мъж с мърляво и съдрано на лактите кремаво сако, гледаше през прозореца с невиждащи очи и захапал пура, също бълваше пушек, но за разлика от локомотива — без никакво въодушевление.
На двайсет и шест години с живота му е свършено, мислеше си пътникът. Само преди четири дни се върна, изпълнен с надежди и сили. И ето че е принуден да напусне родния град — безвъзвратно, завинаги. Омърсен, преследван, загърбил служба и дълг, предал отечеството. Не, не го е предал — отечеството предаде верния си слуга! Бива си ги тези държавни интереси, щом честния служител първо го превръщат в бурмичка, после се опитват и да го унищожат. Четете Конфуций, господа стражи на престола. Там е казано: благородният с никого не влиза в заговор.
Какво ще стане сега? Ще го очернят, ще го провъзгласят за крадец, ще го обявят за издирване в цяла Европа.
Впрочем за кражба няма да се спомене — ще предпочетат да не излезе наяве историята с чантата.
Официалното издирване също отпада — по̀ имат сметка да потулят работата.
Но ще го преследват, рано или късно ще го пипнат и ще го убият. Проблем ли е да се открие пътешественик със слуга японец? А къде да дене Маса? Той в Европа самичък е загубен!
Ама къде е този човек?
Ераст Петрович погледна джобния си часовник. Влакът потегляше след две минути.
Пристигнаха навреме на гарата, колежкият асесор (впрочем бивш) дори успя да изпроводи в „Англия“ пратка на името на госпожа Толе, но в осем без четвърт, когато вече бяха в купето, Маса се разбунтува — заяви, че е гладен, че категорично отказва да яде във вагон-ресторанта кокоши яйца, гадно краве масло и сурово свинско, умирисано на пушек, и че отива да търси топли гевречета.
Камбаната удари трети път, локомотивът бодро и жизнерадостно наду свирката.
Да не се е загубил, патравият токмак неден?
Ей го, тътрузи се по перона с голяма книжна кесия. Главата му с омотана на кръст — не стига отокът на темето, ами сега и цицина на слепоочието.
Но кой е този с него?
Ераст Петрович засенчи очи от слънцето.
Висок, слаб, с бухнали прошарени бакенбарди, в ливрея.
Фрол Григориевич Ведишчев, личният камердинер на княз Долгорукой! Той пък какво търси тук? Ах, че малшанс!
Ведишчев го видя, размаха ръка:
— Господин Фандорин, ваше високоблагородие! Вас търся!
Ераст Петрович се дръпна от прозореца, но веднага се засрами. Глупаво е. Безсмислено. А и трябва да види какви са тия чудесии.
И слезе на перона с чантата под мишница.
— Уф, едвам успях… — Ведишчев тежко дишаше и бършеше с пъстроцветна кърпа потната си плешивина. — Да вървим, господине, негово сиятелство ви чака.
— Но как ме намерихте? — Фандорин се озърна към бавно потеглящия влак.
Добре, както и да е. Има ли смисъл да изчезне с железницата, щом властите знаят маршрута? Ще пратят телеграма и ще бъде арестуван още на първата гара.
Трябва да изчезне от Москва по друг начин.
— Не мога да ида при негово сиятелство, Фрол Григориевич. Случаят е такъв, че съм принуден да напусна службата… Аз… аз спешно трябва да замина. А на княза всичко ще обясня в п-писмо.
Да-да, ще напише за всичко на Долгорукой. Поне някой да научи задкулисните игри в цялата тази страшна и грозна история.
— Защо да хабите напразно хартията? — добродушно сви рамене Ведишчев. — Негово сиятелство преотлично е запознат със случая. Елате, лично всичко ще му разкажете. И за убиеца, да гори в геена огнена дано, и как ви изигра този вероломник полицейският началник.
На Ераст Петрович дъхът му секна.
— Но как… по какъв начин?! Откъде знаете всичко?
— Имаме си начините — мъгляво отвърна камердинерът. — За днешното ви начинание научихме своевременно. И аз изпратих едно мое човече да види какво ще става. Може да сте го забележили — правеше се на пиян. Ама не пие, пълен въздържател, даже на празник не кусва. Затуй го държа. Та той ми съобщи, че сте наредили на кочияша да кара на Брянската гара. Уф, едвам ви настигнах. А ви открих само с Божията промисъл. Добре че видях слугата ви с дръпнатите очи в бюфета, инак имаше да тичам по всички вагони. Ама не съм на двайсет като вас, господине.