— Ти… ти, тъпако, внимавай! — ядоса се сивият. — Че като те отведа в участъка, друга песен ще ми запееш!
— Сираче съм, чичко — обясни Сенка и несмислените му очи веднага плувнаха в сълзи. — Ам в участъка недей, че съм припадничав.
— Да не сте се наговорили всичките! — изцърка плюнка агентът. — Добре ще ви науча аз вас! — и на излизане тресна вратата.
— Страховит гусин — рече Сенка подире му.
— Снощните къде по-страховити бяха — прошепна бюфетчикът и плесна момчето по остриганата глава. — Таквизи господа, че без никаква полиция ще ти светят маслото — да мълчиш, Сенка, чуваш ли? Сигур и нещичко са ти дали?
— Пров Семьонич, кълна се в Бога! — пак замига и захленчи малкият. Само петнайсе копейки ми дадоха. И аз право в черковата ги отнесох, запалих свещичка на моята майчица за Бог да прости…
— Да бе. Кого ще лъжеш ти, а — свещичка! — замахна бюфетчикът, но Сенка пъргаво се извъртя, грабна подноса и забърза към поредния посетител.
Ераст Петрович остави „Московские ведомости“ и отиде до тезгяха.
— Този човек от полицията ли беше? — попита той с крайно недоволен вид. — Аз, драги мой, не съм дошъл тук с чай да с-се наливам, а чакам госпожа Ванда. Защо полицията се интересува от нея?
Бюфетчикът го изгледа и учтиво попита:
— Среща ли имате, господине?
— Разбира се! Нали ти казвам, че я ч-чакам — сините очи на младия мъж изразиха огромна угриженост. — Обаче не искам да си имам работа с полицията. Похвалиха ми мадмоазел Ванда като благоприлична госпожица, а тук гледам полиция. Пак добре, че съм със сюртук, а не с мундира.
— Бъдете спокоен, ваше благородие — зауспокоява бюфетчикът нервния гост. — Госпожицата не е някоя пачавра, всичко си й е наред. Други и с мундирите идват, не се смущават.
— С мундири? — не повярва младият мъж. — Да не би и офицери?
Бюфетчикът и Сенка, който пак се беше появил, се спогледаха и се засмяха.
— Най-малкото — изкиска се момчето. — И енерали идват. Ама така идват, че да си паднеш. На два крака пристигат после на ръце ги изнасят. Весела госпойца!
Пров Семьонич го цапардоса:
— Умната, Сенка! Казах ти — езикът зад зъбите!
Ераст Петрович сбърчи гнусливо нос и се върна на масата, но вече не му се четеше за тунела. Нямаше търпение час по-скоро да си поприказва с Хелга Ивановна Толе.
И съвсем скоро я дочака. След няма и пет минути в бюфета се шмугна одевешният лакей, приведе се и му пошепна на ухо:
— Дойде! За кого да доложа?
Фандорин извади визитна картичка, помисли и написа на нея няколко думи със сребърно моливче.
— На, предай й.
Онзи мигом изпълни поръчението, върна се и каза:
— Заповядайте. Ще ви заведа.
Навън вече притъмняваше. Ераст Петрович огледа пристройката, в която целия първи етаж държеше тайнствената госпожа Ванда. Защо й е на тази дама самостоятелен вход — то е ясно. Гостите й очевидно държат на конфиденциалността. Над високите прозорци беше надвиснал балконът на горния етаж, подпрян на раменете на цял рояк кариатиди. Украшенията по фасадата изобщо бяха в прекомерни количества в унисон с безвкусицата на 60-те години, когато сигурно е било построено това пищно чудо.
Лакеят позвъни на електрическия звънец, получи си рублата и с поклон се оттегли. Той така старателно демонстрираше деликатност и съучастие, че чак притича на пръсти обратно през двора.
Вратата се отвори и Фандорин видя тънка, крехка жена с бухнала пепелява коса и огромни, насмешливи зелени очи. Впрочем в момента в погледа на собственичката им се четеше не толкова насмешка, колкото съсредоточеност.
— Заповядайте, тайнствени гостенино — каза тя с дълбок и нисък глас, за който най-добре прилягаше епитетът „пленителен“. Въпреки немското й име Фандорин не долови в говора й никакъв акцент.
Апартаментът на мадмоазел Ванда се състоеше от антре и голяма гостна, която май изпълняваше и ролята на будоар. Ераст Петрович реши, че за професията й това е съвсем естествено, и веднага се засрами от собствената си мисъл, защото госпожица Ванда никак не приличаше на лека жена. Щом влязоха в стаята, тя седна на мекото турско кресло, преметна крак връз крак и в очакване загледа застаналия на вратата млад мъж. На електрическата светлина Фандорин можа по-добре да разгледа и Ванда, и жилището й.
Не е красавица — беше първото, което си каза. Носът й е доста чип, а скулите й са по-остро очертани, отколкото се изисква по класическия канон. Но тези несъвършенства не само не намаляваха, а дори усилваха по странен начин общото впечатление за изключителна привлекателност. Човек изпитваше желание да не откъсва поглед от лицето й — толкова жизненост имаше в него, сетивност и онова неизразимо вълшебство, за което няма думи, но всеки мъж долавя безпогрешно и се нарича женственост. Е, щом мадмоазел Ванда е толкова популярна в Москва, значи вкусът на московчани не е чак толкова лош, си помисли Ераст Петрович, със съжаление откъсна очи от удивителното й лице и зорко огледа стаята. Съвсем парижко обзавеждане в бордо и пурпур, дебел килим, удобна и скъпа мебел, много лампи и светилници с разноцветни абажури, китайски статуетки, а на стената — последен шик: японски гравюри с гейши и артисти от театър кабуки. В дъното зад две колони беше леглото, но Фандорин от деликатност не си позволи да задържи поглед в тази посока.