— Кое „всичко“? — наруши явно проточилата се пауза домакинята и Ераст Петрович трепна от почти физическото усещане как магическият й глас досяга в душата му тайни, рядко докосвани струни.
Лицето му изрази любезно недоумение и Ванда нетърпеливо обясни:
— На картичката ви, господин Фандорин, пише: „Аз знам всичко“ Кое „всичко“? Кой сте вие всъщност?
— Чиновник за специални поръчения към генерал-губернатора княз Долгорукой — спокойно отговори Ераст Петрович. — Възложено ми е да разследвам обстоятелствата около к-кончината на генерал-адютант Соболев. — И като забеляза как литнаха нагоре тънките и вежди, добави: — Само не се правете, че не знаете за смъртта на генерала. Колкото до написаното на картичката, излъгах ви. Не знам всичко, но знам най-важното. Михаил Дмитриевич Соболев е умрял в тази стая снощи към един часа.
Ванда потръпна и тънките й ръце обхванаха гърлото, сякаш й беше студено, но нищо не каза.
Ераст Петрович кимна доволен и продължи:
— Никого не сте издали, мадмоазел, и не сте нарушили дадената дума. Господа офицерите сами са си виновни — доста неумело са скрили следите. Ще бъда откровен с в-вас и се надявам на същата искреност от ваша страна. Разполагам със следните сведения — той затвори очи, за да не го отвличат фините нюанси на бялото и розовото, които се бяха появили на развълнуваното й лице. — От ресторанта на Дюсо със Соболев и свитата му сте пристигнали право тук. Било е малко преди полунощ. А след един час г-генералът вече е бил мъртъв. Офицерите са го изнесли оттук, все едно е бил пиян, и са го откарали в хотела. Доосветлете ми картинката на случилото се и ще се помъча да ви спася от разпити в полицията. Впрочем полицията вече се навърта тук — прислугата сигурно ще ви разкаже. Така че ще е много по-добре да споделите с мен, уверявам ви — и млъкна със съзнанието, че е казал достатъчно.
Ванда рязко се надигна, взе от облегалката на стола персийския шал и си наметна раменете, макар че вечерта беше топла, дори задушна. Два пъти кръстоса стаята, току поглеждаше чиновника, накрая спря насреща му.
— Добре, вие поне не приличате на полицай. Седнете. Историята е малко дълга — тя му посочи мекия диван, целия украсен с извезани възглавнички, но Ераст Петрович предпочете стола. Умна жена, си каза той. Силна. Хладнокръвна. Няма да каже цялата истина, но и няма да лъже. — Запознах се с героя снощи в ресторанта на „Дюсо“ — Ванда взе брокатената отоманка и седна до Фандорин така, че го гледаше отдолу нагоре. В тази позиция тя изглеждаше съблазнително беззащитна — същинска ориенталска робиня в краката на падишаха. Ераст Петрович неспокойно се размърда на стола, но му беше неудобно да се отдръпне. — Красив мъж. Разбира се, много бях чувала за него, но не съм и подозирала, че е такъв красавец. Особено очите му — като метличина — тя в унес прокара ръка през веждите си, сякаш да пропъди спомена. — Пях за него. Той ме покани да седна на тяхната маса. Не знам какво са ви разправяли за мен, но сигурно много лъжи. Не съм лицемерка, аз съм модерна, свободна жена и сама преценявам кого да обичам — погледна го предизвикателно и Фандорин видя, че сега не позира. — Ако харесам някой мъж и реша, че трябва да е мой, не го дърпам към олтара, както правят „порядъчните“ жени. Да, не съм „порядъчна“, в смисъл че не признавам вашите порядки.
Каква ти робиня, каква ти беззащитност, изненада се Ераст Петрович, взрян от горе в бляскащите й изумрудени очи. Направо е царица на амазонките. Лесно можеше да си представи как подлудява мъжете с тези устремни преходи от високомерие към покорство и обратно.
— Бих ви помолил по с-същество — сухо каза той в усилието си да не се поддаде на неуместни чувства.
— Това е най-с-същественото — изимитира го амазонката. — Не вие ме купувате — аз избирам и дори ви карам да си плащате! Колко ли от вашите „порядъчни“ биха били щастливи да изневерят на мъжете си със самия Бял генерал, обаче тайно, скришом. Аз пък съм свободен човек и няма защо да се крия. Да, харесах Соболев — тя пак смени тона — от предизвикателен към лукав, — пък и защо да лъжа, поблазни ме да имам в колекцията си такъв рядък екземпляр. После… — сви рамо. — Както винаги. Дойдохме тук, пихме вино. След това малко ми се губи. Замота ми се главата. Но по едно време гледам, че сме вече в леглото. — Тя хрипкаво се изсмя, но смехът й веднага секна и очите й помръкнаха. — После беше ужасно, не ща да си спомням. Не искайте от мен физиологични подробности, моля ви… Такова нещо никому не пожелавам. Когато любовникът точно в разгара на ласките изведнъж се вцепенява и се стоварва отгоре ти с мъртва тежест… — Ванда изхлипа и яростно избърса очи.