Ераст Петрович внимателно следеше мимиките и интонациите й. Май говореше истината. След нужната кратка пауза Фандорин попита:
— Случайна ли беше срещата ви с г-генерала?
— Да. Тоест не съвсем, разбира се. Чух, че Белия генерал е отседнал в „Дюсо“. Беше ми интересно да го видя.
— А много вино ли пи при вас Михаил Дмитриевич?
— Не. Само половин бутилка „шато икем“.
Ераст Петрович се учуди:
— Той ли си го донесе?
Учуди се и домакинята:
— Не, защо?
— Знаете ли, мадмоазел, познавах отблизо покойния. „Шато икем“ беше любимото му вино. Откъде бихте могли да го знаете?
Ванда неопределено сплете тънките си пръстчета:
— Изобщо не съм знаела. Но и на мен ми е любимо. Май с генерала сме имали много сходства. Жалко, че познанството ни продължи толкова кратко — тя се усмихна горчиво и уж случайно вдигна очи към часовника на камината.
Фандорин забеляза погледа й и нарочно изчака, преди да продължи разпита.
— Е, нататък е ясно. Уплашили сте се. Сигурно сте се разкрещели. Нахълтали са офицерите и са се опитали да съживят Соболев. Повикахте ли лекар?
— Не, личеше, че е мъртъв. Офицерите само дето не ме разкъсаха — тя пак се подсмихна, но вече не горчиво, а с озлобление. — Един особено се лютеше — с черкезка. Все повтаряше за позор, за застрашаване на цялото им дело, за смъртта в леглото на развратница — Ванда се усмихна злобно, видяха се белите й, идеално равни зъбки. — Имаше и един страховит есаул. Отначало захлипа, после каза, че ще ме убие, ако се раздрънкам. Предложи ми пари. Аз ги взех впрочем. Много се стреснах от заплахите им. Бяха толкова убедителни, особено този есаул.
— Да-да, знам — кимна Фандорин.
— И така… Облякоха покойния, помъкнаха го като пиян и го изнесоха. Имало герой, умрял героят, и толкова. Нали искахте истината? Ето ви я. Докладвайте на вашия губернатор, че победителят на агаряните, надеждата на Русия геройски е загинал в леглото на развратница. Може да вляза в историята като една нова Далила. Как мислите, мосю Фандорин, ще ме има ли в гимназиалните учебници? — и се засмя вече явно предизвикателно.
— Надали — умислено откликна Ераст Петрович.
Картинката му се изясняваше. Ставаше разбираема и упоритостта, с която офицерите защитаваха тайната си. Народен герой — и такава смърт! Грозно. Никак не по руски. Французите сигурно биха простили подобно нещо на свой кумир, но в Русия ще се възприеме като национален позор.
Е, госпожа Ванда може да не се безпокои. Съдбата й ще се реши от губернатора, разбира се, но почти със сигурност властите няма да подложат на официално разследване свободолюбивата певица.
Май бяха приключили разговора, но Ераст Петрович, любознателен човек, го човъркаше едно малко наблюдение. Ванда вече няколко пъти скришом поглеждаше часовника и му се стори, че в очите й вече се чете нарастващо безпокойство. А стрелката тихо, кротко наближаваше десет — оставаха пет минути. Дали госпожа Ванда не чака посетител точно в десет? Затова ли е толкова смирена и откровена? Фандорин се колебаеше. От една страна, интересно му беше да разбере кого чака в този доста късен час. От друга страна, още от дете беше научен да не натрапва компанията си на дамите. Възпитаният човек, особено след като е постигнал това, за което е дошъл, в подобна ситуация си взима довиждане и си отива. Какво да направи?
Колебанията му се разрешиха от следното разумно съждение: ако остане до десет и дочака госта, за виждане ще го види, да речем, но пред Фандорин няма да се проведе никакъв разговор. А ужасно му се искаше да разбере за какво ще си говорят.
Затова стана, благодари за искреността и се сбогува, с което достави видимо облекчение на мадмоазел Ванда. Но като излезе, не прекоси двора, а се спря и все едно си почиства прашинка от рамото, се озърна към прозореца — дали Ванда не гледа. Не гледаше. Естествено — всяка нормална жена, току-що отпратила един гост и очакваща друг, няма да хукне към прозореца, а към огледалото.