Ераст Петрович леко се поклони и херцогът задържа поглед върху лицето му, а графинята заплака още по-неудържимо.
— Зинаида Дмитриевна, мила — изхлипа и князът, — Ераст Петрович е боен другар на брат ви. Най-случайно е отседнал в същия хотел — в „Дюсо“. Той е много проницателен и опитен следовател, ще проучи всичко и ще докладва. Не се измъчвайте, сълзите няма да го върнат…
Пенснето на Евгений Максимилианович блесна с началническа студенина:
— Ако господин Фандорин открие нещо важно, ще го мовя незабавно да ми докуадва уично на мен. Докато не е пристигнау вевикият княз Кириу Авександрович, аз представлявам тук императорската особа.
Ераст Петрович пак леко се поклони, без да пророни нито дума.
— Да, императорът… — Зинаида Дмитриевна с разтреперани ръце измъкна от чантичката си смачкана телеграма. — Дойде височайша депеша. „Поразен съм и огорчен от внезапната смърт на генерал-адютант Соболев. — Изхлипа, издуха си носа и продължи: Трудно прежалима загуба за руската армия и много скръбна за всички истински военни. Тъжна е загубата на тъй полезни и предани на делото си деятели. Александър.“
Фандорин леко вдигна вежди — телеграмата му се стори доста студена. „Трудно прежалима“? Тоест все пак може да се прежали? „Тъжна“ — и толкова?
— Утре е поклонението и опелото — рече Долгорукой. — Московчани искат да изпратят героя. После сигурно ще се проводи с влак тялото в столицата? Негово величество най-вероятно ще разпореди официално погребение. Мнозина ще искат да си вземат последно сбогом с Михайло Соболев — губернаторът се изпъна. — Ваше височество, направено е всичко необходимо. Тялото е балсамирано, така че няма да се явят никакви пречки.
Херцогът хвърли поглед на жена си, която бършеше несекващите си сълзи, и обясни полугласно:
— Вижте какво, княже, императорът се съобразява с пожеванията на бвизките и позвови да погребем Мишеу по семейному в рязанското имение.
Владимир Андреевич с малко прибързано според Фандорин одобрение припряно заяви:
— Правилно, така е по-човечно, без много фанфари. Какъв човек беше само, душа-човек!
По-добре да не беше го казвал. Графинята, която тъкмо беше започнала да се успокоява, се разплака още по-безутешно. Губернаторът замига, извади огромна носна кърпа, бащински й попи сълзите, размекна се и шумно се изсекна в същата кърпа. Евгений Максимилианович с известно смущение наблюдаваше неудържимото славянско разчувстване.
— Защо та… така, Влади… Владимир Андре… Андреевич? — графинята захлупи лице върху изпъчените от корсета гърди на княза. — Само шест… години беше по-голям от мен… Ууу — отекна съвсем простонародния й женски, вой, без капка аристократизъм, и Долгорукой съвсем се сломи.
— Хайде, драги — с гъгнив от вълнението глас рече той на Фандорин над русата глава на Зинаида Дмитриевна — вие таковата… тръгвайте. Аз ще поостана тук, а вие… вървете с Фрол, вървете. Каретата да се върне после да ме вземе. Поговорете лично с Евгений Осипович, решавайте сами… Нали виждате…
През целия обратен път Фрол Григориевич ругаеше интригантите (наричаше ти „антрегани“) и пладнешки разбойници.
— Не ги е срам, мошеници! Всеки гледа да граби. Например търговец иска да отвори сергия — да продава, да речем, плюшени горни гащи. Ми моля ти се! Плати си градския налог петнайсет рубли и продавай — ама не. На полицейския инспектор дай, на акцизния дай, на санитарните дай! А в хазната нищо не влиза! И гащите, да са рубла и половина най-много, ти идват вече по три рубли. Не Москва, ами жунгла.
— Моля? — не разбра Фандорин.
— Жунгла, викам. Зверове. Или пък да вземем водката. Еее, господине, с водката е същинска трагедия. Да ви разправям…
И последва драматична история как търговците противно на всякакви Божии и човешки закони купуват от акцизните чиновници гербови марки по копейка бройката и ги лепят на бутилките самогон, уж са фабрични. Ераст Петрович не знаеше какво да каже по въпроса, но за щастие от него изобщо не се изискваше участие в разговора.
Когато каретата, трополейки по дървената настилка, пристигна пред главния вход на губернаторската резиденция, Ведишчев прекъсна филипиките си насред думата:
— Вие вървете в кабинета, полицейският началник сигур отдавна ви чака. И аз си имам работа — и с неочаквана за годините си и важните бакенбарди пъргавина се юрна към страничното коридорче.