Хуртински стана:
— Амин. Е, господа, приключвайте тук, аз с ваше позволение тръгвам. Негово сиятелство очаква да му докладвам.
Ераст Петрович се прибра в хотела късно след полунощ. Маса стоеше неподвижно в коридора пред вратата.
— Господарю, тя пак е тук — лаконично съобщи японецът.
— Кой?
— Жената в черно. Влезе и не си отива. Погледнах в речника, казах й, че не знам кога ще си дойдете: „Господин сига няма. Посли има.“ Тя седна и седи. Три часа седи, а аз стоя тук.
Ераст Петрович с въздишка открехна вратата и надникна през пролуката. До масата с ръце в скута седеше златокоса девойка с траурна рокля и широкопола шапка с черна воалетка. Видя притворените й клепачи с дълги мигли, тънкия нос с малка гърбица, красивия овал на лицето. Дочула скръцването, непознатата вдигна очи и Фандорин замря — толкова бяха прекрасни.
Неволно се дръпна от вратата и изсъска на Маса:
— Ти ми каза, че не е млада. А тя е най-много на двайсет и пет години.
— Европейските жени изглеждат толкова повехнали — поклати глава слугата, — а и двайсет и пет години, господарю — това млада ли е?
— И ми каза, че не е хубава.
— Не е хубава, горката. Жълти коси, голям нос и воднисти очи — точно като вашите, господарю.
— Абе да — прошепна засегнат колежкият асесор. — Само ти си ни красавец.
Още веднъж въздъхна дълбоко, но вече в съвсем друг смисъл, и влезе в стаята.
— Господин Фандорин? — девойката стана рязко. — Нали вие водите разследването, свързано със смъртта на Михаил Дмитриевич Соболев? Гукмасов ми каза.
Ераст Петрович мълчаливо кимна и погледна непознатата в лицето. Съчетание на воля и нежност, ум и женственост — това не се среща често в женските черти. Госпожицата малко му заприлича на Ванда, но в линията на устата й нямаше и помен от жестокост и цинична насмешливост.
Нощната посетителка се доближи до младия мъж, погледна го в очите и с потръпнал глас — дали от сдържани сълзи, дали от ярост — попита:
— Известно ли ви е, че Михаил Дмитриевич е убит?
Фандорин се намръщи.
— Да, да, убит — очите й трескаво пламтяха, — заради проклетата чанта!
Глава седма
В неделя от ранно утро в безметежното и белезникаво заради яркото слънце московско небе отекваше камбанен звън. И случиха на хубаво време, и златните кубета на безбройните храмове така сияеха, че направо ти идваше да зажумиш — но тъга и студ изпълваха душата на града, разпрострян върху хълмовете. Унило и жално бучаха славните камбани — Москва молебствено оплакваше починалия раб Божи Михаил.
Покойният повечето време бе живял в Петербург, по-рядко идваше в старата столица, ала Москва го обичаше много по-всеотдайно от студения официозен Питер, по женски предано, без много да преценява качествата на кумира си. Достатъчно й беше, че е красавец и славен победител, а най-вече московчани го обичаха, защото го чувстваха като истински руски човек, без чуждоземски фанфаронства и преструвки. Затова литографически портрети на Белия генерал с буйна брада и остра сабя висяха почти във всеки московски дом — и на чиновниците, и на търговците, и на занаятчиите.
Такава скръб не помнеше градът дори миналия март, когато отслужваха панихиди за злодейски убития император Александър Освободителя и после цяла година пазиха траур — не се контеха, не устройваха тържества, не си правеха прически и не играеха комедии.
Още много преди през центъра да тръгне погребалната процесия към Червените врата, където в храм „Три светители“ щеше да се отслужи опелото, тротоарите, балконите и дори покривите по „Театралний проезд“, „Лубянка“ и „Мясницка“ бяха претъпкани от хора. Момчетата се бяха изкатерили по дърветата, най-лудите глави — по улуците. По целия път на катафалката се бяха строили в шпалир гарнизонните войски и възпитаниците на Александровското и Юнкерското училище. На Рязанската гара вече чакаше траурният влак с петнайсет вагона, украсени със знамена с георгиевски кръстове и дъбови листа. Щом Петербург не желаеше да се прости с героя, ще му се поклони майчина Русия — точно в сърцето и, между Москва и Рязан, в село Спаское, Раненбургска околия, генералът щеше да намери вечния си покой.