За собствения си живот Фандорин вече не се безпокоеше. Миша Малкия имаше прекрасен шанс да го довърши още там горе, когато той лежеше безпаметен, свързан и обезоръжен. А сега ще извинявате, ваше бандитско величество. Както казват картоиграчите, цакам.
Синджирът с медния кръст и чудноватата верига от звезди все така висяха на врата му. А тези тъпаци дори му хвърлиха тояжките — истински подарък. Това означаваше, че в зимника той разполага с цял японски арсенал.
Свали веригата от врата си и я раздели на звезди. Пипна ръбовете им — остри като бръсначи. Звездите се наричаха шаринкен и умението да се мятат без грешка влизаше още в първата степен от подготовката на нинджите. В по-сериозни случаи звездите дори се намазват с отрова, но колежкият асесор беше решил, че няма нужда. Сега оставаше да си сглоби нунджакото — оръжие, по-страшно от всякакви саби.
Той си свали синджира с кръста. Него остави на пода, а синджира разкопча и закачи от двата му края тояжките — за целта те имаха специални кукички. Младият мъж, без да става, изсвистя с нунджакото над главата си мълниеносна осморка и остана изключително доволен. Гощавката е готова, да заповядат гостите.
Опипом се изкачи в тъмното по стълбата. Напъна с глава капака — беше заключен от другата страна. Добре, ще почакаме. Овесът не ходи при коня.
Скочи пак долу и на четири крака заопипва пода. След миг се натъкна на някакъв влажен чувал, който непоносимо смърдеше на гнилоч. Е, не е време за капризи.
Ераст Петрович подпря глава на импровизираната възглавница. Беше съвсем тихо, само бързи животинки притичваха в тъмното — сигурно мишки, а може и плъхове. Дано не се забавят, рече си Фандорин и дори не усети как потъна в сън — миналата нощ не беше мигнал.
Събуди го скърцането на капака и той веднага си спомни къде е и защо. Не знаеше само колко време е минало.
По стълбата с поклащане слизаше човек с дълга риза и меки ботуши, понесъл свещ. Ераст Петрович позна един от Мишините апаши. След него видя познатите ботуши от шевро с обкова отпред.
Гостите бяха общо петима — Миша и четирима от одевешните. За съжаление липсваше Абдул — Фандорин се огорчи и чак въздъхна.
— Въздишай, фанте, въздишай — озъби се в бисерна усмивка Миша. — Сега така ще се разпищиш, че плъховете ще се разбягат. С мърша ли се прегръщаш? Правилно. Скоро ще си същият.
Фандорин погледна чувала, който беше използвал за възглавница, и от ужас седна. От пода го гледаше с хлътнали очни кухини разложен труп. Апашите зацвилиха. Всички освен Миша Малкия носеха запалени свещи, а един държеше и някаква маша или клещи.
— Не ти ли харесва? — подигравателно попита недораслякът. — Миналата есен фанахме шпионин, също от Мясницкото. Да не ти е познайник?
И отново избухнаха в смях, а гласът на Миша стана гальовен и бавен:
— Колко се мъчи клетият. Като почнахме да му вадим червата от търбуха, и маменцето, и татенцето взе да споменава.
Ераст Петрович можеше да го убие на секундата, в ръцете зад гърба си имаше по един шаринкен. Но за благородния е недостойно да следва пътя на емоциите. Трябваше да говори с Миша. Както казваше йокохамският консул Александър Иванович Пеликан, „много въпросителни се натрупаха“. Може, разбира се, първо да обезвреди свитата на негово хитровско величество. Много са му на сгода — двама отдясно, двама отляво. Никой няма огнестрелно оръжие, само Миша премята малкия херщал. Но това не е проблем — той не знае за специалния предпазител, а с него револверът не може да стреля.
Може би е по-добре да се опита да му изкопчи нещо, докато Миша Малкия се чувства всесилен, че не се знае после ще иска ли да говори. Явно дребосъкът е своенравен. Ами ако се заинати?
— Една чанта търсъ, Мишутка. А в нея паре, млогу илядарки — припя Фандорин с гласа на мошеника гърбушко, — де йъ дяна ти, ъ?
Лицето на Миша се изкриви, а един от хората му попита носово:
— Кви ги плещи, Миш? Кви илядарки?
— Менти копоят му скапан! — ревна „кралят“. — Гледа как да сее раздори. Ама сега кръв ще ми храчиш тук, кучи сине! — измъкна от кончова дълъг тесен нож и пристъпи напред.
Ераст Петрович си направи изводите. Чантата е откраднал Миша. Това първо. В тайфата не знаят, значи няма намерение да дели плячката. Това второ. Страх го е да не бъде разобличен и ще затвори устата на пленника. Завинаги. Това трето.
Трябваше да смени тактиката.
— Чакай, чакай — заломоти Фандорин, — аз съм дядко необикновен: ти ме лаеш — аз си трая, ако ме послушаш — аз ще ти пошушна.
— Не го убивай, Миш — хвана го за ръкава гъгнещият. — Да чуем какви ги дрънка.
— От Пьотър Пармьонич господин Хуртински много поздрави — намигна на Малкия колежкият асесор, без да го изпуска от очи — да провери хипотезата. Но Миша този път не трепна.