Постоя на вратата, после бавно пристъпи — веднъж, втори път, и внезапно отзад му се стовари мощен удар ребром с длан в тила. Без да разбира какво става, той полузамаян се срути на пода, а някой му се нахвърли отгоре и тежко задиша в ухото му:
— Къдзе господар? Убивам, кучше!
Със заплетен език и заеквайки — удара си го биваше, а и почти уцели снощната подутина, — Фандорин изфъфли на японски:
— Значи все пак учиш думи, безделнико? — и не издържа, заплака.
Но с това потресенията му не свършиха. След като превърза ранената глава на Маса и намери файтон, той се върна за Миша Малкия, ала циганката Фиска беше изчезнала, самият Миша пък вече не седеше, облегнат на стената, а лежеше на пода. Мъртъв. И не беше умрял от раната в корема, а някой майсторски му беше прерязал гърлото.
Ераст Петрович с револвера в ръка се втурна в тъмния коридор, но той се разклоняваше и чезнеше в непрогледен мрак. Не само че не можеше да намери никого, а имаше опасност дори да се загуби.
Излезе от „Каторгата“ и зажумя от изгрялото иззад покривите слънце. Маса седеше във файтона, с една ръка притискаше поверената му чанта, а с другата здраво, държеше за яката овързания Абдул. До тях стърчеше безформен вързоп — увитото в одеяло тяло на Ксаверий Феофилактович.
— Дий! — скочи на капрата до файтонджията Ераст Петрович. По-скоро до се махат от това проклето място. — Давай към „Малая Никитская“ — в жандармерийското!
Глава десета
Дежурният фелдфебел пред вратите на Московското губернско жандармерийско управление („Малая Никитская“ номер 20) изгледа странната тройка, която се разтоварваше от файтона, с любопитство, но без особено учудване — от този пост на какво ли не се беше нагледал. Пръв слезе, като се спъна на стъпалото, чернобрад татарин с вързани зад гърба ръце. След него, побутвайки пленника в гърба, се спусна някакъв с дръпнати очи, бяла чалма и отгоре й скъсана шапка, но с прекрасна кожена чанта в ръка. Последен учудващо леко скочи от капрата дрипав старец. Фелдфебелът се вгледа и видя, че старецът е с револвер в ръка, че онзи с дръпнатите очи не е с чалма, а с вързана на главата кухненска кърпа, тук-там изцапана с кръв. А, ясно — тайната агентура се връща от акция.
— Евгений Осипович тук ли е? — попита старият с млад властен глас и жандармеристът, опитен служител, му козирува, без да задава никакви въпроси:
— Тъй вярно, от половин час е тук.
— Извикай д-дежурния офицер, братко — с леко заекване рече маскираният. — Да поеме арестувания. А там — показа мрачно файтона, в който беше останал някакъв голям вързоп, — там е нашият убит. Да го отнесат засега на студено. Това е Грушин, бивш пристав от следствието.
— Иска ли питане, отлично помним Ксаверий Феофилактович, що години сме служили заедно. — Фелдфебелът свали шапка и се прекръсти.
Ераст Петрович крачеше бързо през обширното фоайе, Маса едвам го следваше с издутата чанта, чието кожено лоно щеше да се пръсне по шевовете от пачките банкноти. Управлението пустееше в ранното утро, а и не беше място, където да прииждат посетители. От дъното на коридора с надпис „Офицерски гимнастически салон“ на затворената врата се чуваха викове и метален звън. Фандорин скептично поклати глава: от голяма жизнена необходимост за жандармерийския офицер е да се фехтува с рапири. Срещу кого, пита се. Срещу бомбаджиите? Минали отживелици. По-добре да тренират жиу-жицу или поне английски бокс.
Пред приемната на главния полицейски началник той каза на Маса:
— Изчакай тук, докато те повикам. Пази чантата. Боли ли те главата?
— Главата ми е корава — гордо отвърна японецът.
— Слава Богу. Да не си мръднал оттук.
Маса обиден наду бузи заради излишното указание.
Зад високата двукрила врата имаше секретарска стая, а оттам според табелките можеше да се влезе или в кабинета на полицейския началник отсреща, или в секретния отдел вляво. Евгений Осипович имаше и собствена канцелария на „Тверской“ булевард, но негово превъзходителство предпочиташе кабинета на „Малая Никитская“ — по-близо до потайните пружини на държавната машина.
— Къде? — скочи срещу дрипльото дежурният адютант.
— Колежки асесор Фандорин, чиновник за специални поръчения на генерал-губернатора. По спешен въпрос.
Адютантът кимна и се втурна да докладва. След половин минута в приемната излезе лично Караченцев. При вида на просяка той се вцепени:
— Ераст Петрович, вие ли сте? Ама типаж! Какво има?
— Много неща — Фандорин влезе в кабинета и затвори вратата.