— Виноват — леко се изчерви онзи, — не го загледах. Блондин. Над среден ръст. Обичайният жандармерийски мундир. Капитански пагони.
— Не са ли ви учили на наблюдателност и словесен портрет? — злобно се поинтересува чиновникът. — Тук от бюрото ви до страничната врата са десетина крачки.
Адютантът се изчерви още повече и нищо не отговори.
— Катастрофа, ваше п-превъзходителство — констатира дегизираният. — Милионът изчезна. Но как, по кой начин? Просто мистика! Какво ще правим сега?
— Глупости — махна с ръка Караченцев, — милионът не е проблем. Ще се намери, къде ще иде. Но ни чака по-сериозна работа. Трябва да навестим скъпоценния Пьотър Пармьонич. Ох, този образ! — Евгений Осипович се усмихна заканително. — Той ще ни изясни всички въпроси. Ама колко интересно се подрежда всичко. Е, сега вече край с нашия Юрий Долгорукий. Че той я отгледа в пазвата си тази пепелянка. Хем с толкова любов!
Колежкият асесор подскочи:
— Да, да вървим при Хуртински. Само да не го изпуснем.
— Първо ще трябва да посетим княза — въздъхна полицейският началник. — Без негов параф не може. Нищо, ще погледам с удоволствие как ще се гърчи старият лисугер! Ядец, ваше сиятелство, няма да се измъкнете! Сверчински! — обърна се към адютанта. — Каретата ми, бързо. И кабриолетът с арестната команда след мен! В цивилно облекло. Трима ще стигнат. Мисля, че в случая ще се размине без пукотевица. — И пак се усмихна кръвожадно.
Адютантът на бегом се втурна да изпълнява заповедта и след пет минути каретата с четири коня вече се носеше с пълна скорост по павираната улица. Зад нея леко се полюшваше на ресорите каляска с трима агенти в цивилни дрехи.
Адютантът изпрати кортежа с поглед през прозореца, свали телефонната слушалка и врътна ръчката. Издиктува номера. Озърна се към вратата и тихо попита:
— Господин Ведишчев, вие ли сте? Сверчински.
Наложи се да изчакат в приемната. Секретарят на губернатора се извини най-почтително на полицейския началник, но твърдо заяви, че негово сиятелство е много зает, забранил е да пуска когото и да било и дори да докладва за посещение. Караченцев изгледа Ераст Петрович с крива усмивка: да си разиграва коня старецът, за последно му е. Накрая — мина поне четвърт час — иззад тежката позлатена врата се чу звън на камбанка.
— Сега вече ще му докладвам, ваше превъзходителство — надигна се от бюрото си секретарят.
Когато влязоха в кабинета, стана ясно с какви толкова важни дела е зает князът — той закусваше. Тоест вече беше привършил закуската и нетърпеливите посетители го завариха на последния етап: Владимир Андреевич пристъпваше към кафето. Седнал с мека ленена салфетка на шията, той топеше в чашката козуначна кифличка и видът му беше извънредно благодушен.
— Добро утро, господа — преглътна князът и сладко се усмихна. — Не се сърдете, ако се е наложило да ме почакате. Моят Фрол е строг, не позволява да се разсейвам, докато ям. Не искате ли кафе? Кифличките са прекрасни, направо се топят в устата. — При тези думи губернаторът се вгледа по-внимателно в спътника на генерала и примигна учуден, защото Ераст Петрович по пътя към „Тверской“ си беше махнал прошарената брада и перуката, но остана с дрипите и видът му беше доста необичаен. Владимир Андреевич неодобрително поклати глава и се прокашля. — Ераст Петрович, наистина ви казах, че можете да идвате при мен с всекидневно облекло, без чиновнически мундир, но май сте прекалили, драги. Да не са ви обрали на карти? — в гласа му отекна непривична строгост. — Не робувам на предразсъдъци, разбира се, но все пак бих ви помолил занапред да не ми се явявате в подобен вид. Неприлично е — пак укорно поклати глава и замляска кифлата. Но лицата на полицейския началник и колежкия асесор запазиха толкова непреклонен израз, че Долгорукой престана да дъвче и попита в недоумение: — Какво има, господа. Да не е станал пожар?
— Още по-зле, ваше високопревъзходителство. Много по-зле — сладострастно произнесе Караченцев и без да чака покана, седна. Фандорин остана прав. — Вашият началник на секретната канцелария е крадец, престъпник и покровител на цяла бандитска Москва. Господин колежкият асесор разполага с нужните доказателства. Такъв конфуз, ваше сиятелство, такъв конфуз. Нямам представа дори как ще се измъкнем. — Направи малка пауза, та старецът добре да осъзнае чутото, и продължи по-фамилиарно. — Имах честта нееднократно да докладвам на ваше високопревъзходителство за неблаговидното поведение на господин Хуртински, но вие пренебрегнахте предупрежденията ми. Обаче и през ум не ми е минавало, че заниманията му са криминални до такава степен.