Фандорин хищно шляпна с длан тезгяха. Право в целта! Ето го главният персонаж. Отседнал е във вторник, два дни преди пристигането на Соболев, а е изчезнал точно когато офицерите са внасяли мъртвия генерал в обраната стая 47. Топло, топло, много топло.
— Така значи, солиден човек. И сигурно се е срещал тук с д-делови партньори?
— Не. Само на два пъти го търсиха куриери с депеши. Личеше си, че не е дошъл в Москва по работа, а само да се поразвее.
— По какво „си личеше“?
Келнерът се усмихна съзаклятнически и му съобщи на ухо:
— Още като пристигна, първо взе да разпитва относно женския пол. Какви по-шикозни дамички има в Москва, такива работи. Непременно да е блондинка, стройна, с тънко кръстче. Голям вкус прояви господинът.
Ераст Петрович сбърчи чело. Нещо не пасваше. „Капитан Певцов“ не би трябвало да се интересува от блондинки.
— Той ли ви го каза?
— Не, господине, това ми го разправи Тимофей Спиридонич. Той беше келнер тук, на същото това място — въздъхна с престорена тъга. — В събота се спомина, царство му небесно. Утре прави три дни.
— Как така се е споминал? — приведе се напред Фандорин. — От какво?
— От нищо особено. Прибирал се вечерта, подхлъзнал се и си ударил главата в камък. Тук наблизо в един двор. Имало човек — и го няма. Божа работа — келнерът се прекръсти. — Бях му помощник. А сега ме повишиха. Е, жалко за Тимофей Спиридонич…
— Значи Клонов с него е говорил за дамичките? — попита колежкият асесор и го обзе острото чувство, че сега, ей сега ще падне пердето от очите му и случилото се ще му се разкрие в цялата си логична яснота. — Не разправи ли нещо по-подробно?
— Как да не е, покойният обичаше да си чеше езика. Каза ми, че описал на деветнайсети (така ги наричаме помежду си по номера на стаята) всички московски блондинки от по-висша класа. А деветнайсети най-много се заинтересувал от мамзел Ванда от „Алпийска роза“.
Ераст Петрович за миг затвори очи. Ето нишката, показа се крайчето…
— Вие ли сте?
Ванда стоеше на вратата, увита в дантелената наметка, и уплашено гледаше колежкия асесор. Мократа му винтяга отразяваше светлината на лампата и отбляскваше като ореол. Зад гърба му шумеше и се движеше стъклената стена на дъжда, нататък чернееше тъмата. От дрехата му на пода се стичаха ручейчета.
— Влезте, господин Фандорин, вир-вода сте.
— Най-учудващото е — каза Фандорин вместо поздрав, — че сте още жива, мадмоазел.
— Благодарение на вас — сви крехки раменца певицата. — Още ми е пред очите ножът, идва, идва към гърлото ми…по цели нощи не мога да спя. Не мога и да пея.
— Нямах предвид Кнабе, а Клонов — той я гледаше право в огромните зелени очи. — Разкажете ми за този интересен господин.
Ванда или се учуди, или се престори на учудена.
— Клонов? Николай Клонов ли? Какво общо има той?
— Сега ще го изясним.
Влязоха в гостната, седнаха. Светеше само една нощна лампа, покрита със зелен шал, така че помещението беше като подводен свят. Царство на морска вълшебница, му хрумна, но Ераст Петрович безпощадно отпъди неуместните мисли.
— Разкажете ми за Клонов, търговеца от първа гилдия.
Ванда взе мократа винтяга и я разстла на пода, без изобщо да я е грижа за пухкавия персийски килим.
— Много чаровен — замечтано произнесе тя и Фандорин усети нещо като ревниво жилване, за което обаче нямаше никакво право. — Спокоен, уверен. Чудесен човек, от най-приятните мъже, каквито рядко се срещат. Поне на мен почти не ми се е случвало. Малко прилича на вас — тя леко му се усмихна и Фандорин потръпна — омайва го. — Но не разбирам защо се интересувате от него.
— Той не е такъв, за какъвто се представя. Изобщо не е търговец.
Ванда извърна глава, зарея нанякъде отсъстващ поглед:
— Това не ме учудва. Но аз съм свикнала, че всеки е с тайните си. Гледам да не се бъркам в чуждите работи.
— Вие сте проницателна жена, мадмоазел, иначе надали щяхте да преуспеете в… професията си — Ераст Петрович се смути, че лошо се беше изразил. — Нима никога не сте усещали заплаха от този човек?
Певицата бързо го погледна:
— Да-да, понякога. Откъде знаете?
— Имам най-сериозни основания да предположа, че Клонов е изключително опасен — и без никакъв преход: — Той ли ви събра със Соболев?
— Не, изобщо не — пак така бързо реагира Ванда. Май прекалено бързо. Тя, изглежда, също го усети и намери за необходимо да се поправи.
— Във всеки случай той няма нищо общо със смъртта на генерала, кълна ви се. Всичко стана точно както ви разказах.
Ето сега говореше истината. Или си вярваше, че говори истината. Всички признаци: модулации на гласа, жестове, мимика — бяха точно както трябва. Не е изключено впрочем светът да губеше голяма актриса в нейно лице. Ераст Петрович смени тактиката. Асовете в криминалната психология казват: ако подозираш, че разпитваният е неискрен и само си играе на искреност, изненадай го с порой от неочаквани въпроси, които изискват само кратки отговори.