— Клонов знаеше ли за Кнабе?
— Да. Но какво…
— Той спомена ли за чантата?
— Каква чанта?
— Отвори ли дума за Хуртински?
— Кой е…
— Носи ли оръжие?
— Май да. Но законът нали не забра…
— Ще се виждате ли пак?
— Да. Тоест…
Ванда пребледня, прехапа устна. Ераст Петрович разбра: сега ще започне да лъже, и веднага, още преди да е отворила уста, заговори другояче — много отговорно, доверително и дори проникновено:
— Трябва да ми кажете къде е. Ако греша и той не е този, за когото го смятам, е най-добре веднага да опровергае п-подозренията ми. Ако не греша обаче, той е страшен човек и изобщо не е такъв, за какъвто го смятате. Доколкото разбирам логиката му, той няма да ви остави жива. Изненадан съм, че още не сте в полицейската морга на „Тверской“. Как да го намеря този Клонов?
Тя мълчеше.
— Кажете — Фандорин пое китката й. Ръката й беше студена, но пулсът й биеше ускорено. — Веднъж ви спасих и пак ще го направя. Кълна ви се, ако не е убиец, няма нищо да му сторя.
Ванда го гледаше с разширени зеници. Той усещаше вътрешната й борба и не знаеше как да наклони везните на своя страна. Докато трескаво се чудеше, погледът й се вледени — у нея надви някаква мисъл, която Фандорин не успя да разгадае.
— Не знам къде е — каза певицата с непреклонен тон. Фандорин веднага стана и си тръгна без нито дума повече. Какъв смисъл…
Най-важното е, че тя пак ще се срещне с Клонов-Певцов. За да го открие, колежкият асесор просто трябва внимателно да я проследи. Фандорин се спря насред „Петровка“, без да забелязва дъжда, който впрочем не се лееше вече толкова силно като преди.
Как ще я проследи, по дяволите! Той е арестуван и не бива да мърда от хотела. Няма помощници, а сам не може да организира свястно проследяване — трябват поне пет-шестима опитни агенти.
За да изкара мисълта си от досадния коловоз, той плесна силно и бързо осем пъти с длани. Минувачите, скрити под чадърите си, отскочиха от умопобъркания, а колежкият асесор грейна в доволна усмивка. Беше му хрумнала оригинална идея.
Той влезе в просторното фоайе на „Дюсо“ и се насочи право към регистрацията.
— Драги мой — обърна се с началнически глас към портиера, — я ме свържи с гостоприемница „Англия“, дето е на „Петровка“, и ме остави сам, имам к-конфиденциален разговор.
Портиерът, вече свикнал с тайнственото поведение на важния чиновник от 20-а, потърси с пръст по списъка на телефонните абонати, закачен на стената, намери нужния и се свърза.
— „Англия“, господин Фандорин — и му даде слушалката.
Там някой изписка:
— Кой телефонира?
Ераст Петрович изгледа портиера и онзи тактично се оттегли в дъното на фоайето.
Едва тогава той почти долепи устни до фунията и каза:
— Ако обичате, повикайте на телефона госпожа Ванда. Кажете й, че спешно я търси господин Клонов. Да-да, Клонов!
Сърцето му думкаше. Идеята, която му беше дошла на ум, изглеждаше невероятна и елементарна до дързост. Телефонната връзка, която така устремно печелеше популярност сред жителите на Москва, при цялото си удобство технически още беше далеч от съвършенството. Смисълът на казаното почти винаги ставаше ясен, но устройството не предаваше тембъра и нюансите на гласа. В най-добрия случай, и то не винаги, можеше да се долови дали гласът е женски или мъжки, но нищо повече. Вестниците пишеха, че великият изобретател мистър Бел разработва нов модел, който много по-добре да предава звука. Но както казва китайската мъдрост, и несъвършенствата си имат своята прелест. Ераст Петрович още не беше чувал някой да се е опитал в телефонен разговор да се представи за друг. Защо да не пробва?
В слушалката се чу прекъсван от пукането вреслив глас, който изобщо не приличаше на Вандиния контраалт:
— Коля! Какво щастие, че си се сетил да ми телефонираш.
„Коля“? И на „ти“? Хм.
А Ванда бързо, изяждайки сричките, крещеше:
— Коля! Заплашва те опасност! При мен току-що идва един, който те издирва!
— Кой? — попита Фандорин и дъхът му спря — сега ще го разпознае.
Но Ванда обясни:
— Детектив. Много умен и хитър. Коля, той каза за теб ужасни неща.
— Глупости! — кратко отсече Ераст Петрович, а си помисли, че фаталната жена май е жестоко влюбена в жандармерийския капитан от първа гилдия.
— Нали? Сигурна бях. Но въпреки всичко ужасно се разтревожих! Коля, защо ми телефонираш? Нещо променило ли се е?