— Един от вас е убит! — чу се гласът на Лазар Медведев. — Кой, Хасан или Ахимас?
Младият мъж се прицели по посока на гласа, но не стреля — обичаше да е сигурен.
— Хасан беше, Хасан — уверено викна покръстеният. — Вие, господин Велде, сте с по-стройна фигура. Хайде излизайте! Нямате друг изход. Известно ли ви е какво е електрика? Щом се отвори вратата на хранилището, в спалнята си чувам сигнал. Тук сме четирима — аз и трима мои ратници. А четвъртия го пратих за пристава. Излизайте, не ми губете времето. Късно е.
И стреляха пак — явно за сплашване. Куршумите забарабаниха по каменните стени.
Евгения пошепна отзад:
— Аз ще изляза. Тъмно е, с ямурлука съм, няма да разберат. Ще помислят, че си ти. Ще се покажат от укритието си и ти ще ги застреляш.
Ахимас обмисли предложението й. Сега можеше да вземе Евгения със себе си — единият кон се беше освободил. Жалко само, че няма как да стигнат до горичката.
— Не — каза той. — Прекалено ги е страх от мен и веднага ще стрелят.
— Няма — възрази Евгения. — Ще си вдигна високо ръцете.
Леко прекрачи залегналия Ахимас и излезе в двора, разперила ръце встрани, сякаш пазеше равновесие. Направи няколко крачки — и думнаха гърмежи.
Евгения полетя назад. От тъмния ходник се спуснаха четири сенки, предпазливо доближиха проснатото тяло. „Прав бях — си каза Ахимас, — веднага стреляха.“ И уби и четиримата.
През следващите години рядко си спомняше за Евгения. Само ако нещо случайно го подсетеше.
Или насън.
Maitre Ликол
1.
На трийсет години Ахимас Велде обичаше да играе на рулетка. И не заради парите, парите си печелеше по друг начин — много пари, много повече, отколкото можеше да похарчи. Харесваше му да побеждава сляпата случайност и да властва над стихията на числата. Блести металът и полираният махагон, сладко потраква колелото на рулетката, сякаш се върти по собствени, само нему известни закони, но преценката, хладнокръвието и контролът над емоциите действаха и тук като във всички други известни на Ахимас ситуации, следователно и тук законът е все същият, познатият още от детските години закон. Единството на живота в безкрайното многообразие на формите му — това най-вече го занимаваше. Всяко ново потвърждение на тази истина караше равномерно биещото му сърце леко да ускори ритъм.
В живота му се случваха продължителни периоди на безделие, когато трябваше с нещо да си губи времето. Чудесно нещо бяха изобретили англичаните, казваше се hobby. Ахимас имаше две такива hobby: рулетката и жените. Жените трябваше да са от най-висока класа, най-истинските — професионалистки. Те бяха невзискателни и предсказуеми, разбираха, че има правила, които следва да се спазват. Те също бяха безкрайно разнообразни, но си оставаха единната и неизменната Жена. Ахимас ги поръчваше в една парижка агенция — най-скъпите, обикновено за месец. Ако компаньонката се случеше на висота, удължаваше сделката за още един месец, но никога повече — това му беше правилото.
Последните две години живееше в немския град Рулетенбург, защото тук, в най-веселия град в Европа, и двете му хобита се осъществяваха с лекота. Рулетенбург приличаше на Соленоводск — пак минерални извори, пак лениви скучаещи тълпи, никой никого не познава и от никого не се интересува. Липсваха само планините, но общото усещане за временност, мимолетност, мнимост беше абсолютно същото. За Ахимас курортът беше като изящен чист макет на живота, направен в мащаб 1:500 или 1:1000. Човек живее петстотин месеца, с късмет — хиляда, а в Рулетенбург идва за месец. Тоест съществуването на летовника продължава около трийсет дни — именно с такава периодичност се сменяха тук поколенията. В този отрязък се вместваше всичко: радостта от пристигането, свикването, първите признаци на скука, носталгия за връщане в другия, големия свят. Тук се случваха кратки флиртове, бурни, но дребни страсти, тук имаше своите си знаменитости еднодневки и скоропреходни сензации. А самият Ахимас беше постоянният зрител на този куклен театър. Той си беше определил своя продължителност на съществуване — различна от времетраенето на всички останали.
Живееше в един от най-скъпите апартаменти на хотел „Кайзер“, където отсядаха индийски набоби, американски собственици на златни мини и велики руски князе, пътешестващи инкогнито. Посредниците знаеха къде да го намерят. Докато изпълняваше поръчка, апартаментът му се пазеше, понякога оставаше празен седмици и дори месеци — според сложността на случая. Животът беше приятен. Периодите на напрежение се сменяха с периоди на почивка, когато зеленото сукно му радваше окото, а потропването на рулетката — слуха. Наоколо кипяха страсти, концентрирани от времевите мащаби: солидни господа пребледняваха или пламваха, дами припадаха, някой с разтреперана ръка изтръскваше от портмонето последния си луидор. На Ахимас не му омръзваше да наблюдава този завладяващ спектакъл. Самият той не губеше никога, защото имаше Система.