За арестувания г-н Ф. се съобщаваше, че е от висшето общество, представител на златната младеж. Той наистина бил с гъсти черни бакенбарди, а във вилата имало механично пиано. Мотивът на престъпленията е ясен, смяташе „Ивнинг Стандард“ — перверзно сладострастие в духа на Маркиз дьо Сад. Датата и мястото на съдебния процес вече били определени: 24 септември в Мерлен — градче на половин час път от белгийската столица.
— Чел съм за Брюкселския ловец на плъхове — отговори Ахимас и с поглед подкани умълчалия се събеседник.
Онзи закърши дебели пръсти, украсени със скъпоценни камъни, и възкликна:
— „Господин Ф.“ е единственият ми син, Пиер Фехтел! Чака го ешафод! Спасете го!
— Невярно са ви информирани за професионалната ми дейност — изви в усмивка тънките си устни Ахимас. — Аз не спасявам живота, аз го отнемам.
Банкерът пламенно зашепна:
— Казаха ми, че правите чудеса. Че ако вие не се съгласите — няма надежда. Умолявам ви. Ще платя. Аз съм много богат, господин Велде, много богат.
След кратка пауза Ахимас попита:
— Сигурен ли сте, че ви трябва такъв син?
Фехтел старши отвърна без колебание, очевидно вече си беше задавал такъв въпрос:
— Нямам друг син и вече няма да имам. Винаги е бил разпуснато момче, но е с добра душа. Ако успея да го измъкна от тази история, ще му е урок за цял живот. Видях се с него в затвора. Толкова е уплашен!
Ахимас поиска да чуе за предстоящия процес.
За „разпуснатия“ наследник щели да пледират двама от най-високоплатените адвокати. Защитата целяла да се докаже невменяемост на обвиняемия. Според банкера обаче почти нямало шанс за благоприятна медицинска експертиза — вещите лица били така ожесточени срещу момчето, че не приели дори „безпрецедентно щедър хонорар“. Последното като че ли най-много беше потресло господин Фехтел старши.
В първия ден на процеса адвокатите трябвало да огласят дали обвиняемият се признава за виновен. Ако да — присъдата ще произнесе съдията, ако не — ще се решава от съдебни заседатели. В случай ако психиатричната експертиза установи, че Пиер Фехтел е отговорен за деянията си, адвокатите препоръчват да се продължи по първия вариант. Лошото е, разпали се безутешният баща, че палачите от правното министерство не случайно са избрали Мерлен — три от изчезналите момичета са от въпросния градец. „Процесът в Мерлен няма да е справедлив“ — така се изрази банкерът. Местните са надъхани до крайност. Около сградата на съда нощем палят клади. Оня ден тълпата се опитала да нахлуе в ареста и да разкъса подсъдимия — наложило се да утроят охраната. Господин Фехтел провел тайни преговори със съдията и онзи излязъл разумен човек. Ако решението зависи от него, момчето щяло да бъде осъдено на доживотен затвор. Но надали би имало полза. Хорската предубеденост срещу Брюкселския ловец на плъхове е толкова жестока, че прокурорът непременно ще се противопостави и ще се стигне до преразглеждане.
— Във вас е едничката ми надежда, господин Велде — каза накрая банкерът. — Винаги съм живял със самочувствието, че за мен няма невъзможни неща. Но в дадения случай съм безсилен, а става дума за собствения ми син.
Ахимас с любопитство гледаше зачервеното лице на милионера. Личеше, че този човек не е навикнал да дава израз на емоциите си. Сега например, в момент на невероятна покруса, дебелите му устни се бяха разтеглили в нелепа усмивка, а от едното му око се стичаше сълза. Интересна работа: неприспособилото се към експресивни мимики лице не умееше да възпроизведе гримаса на скръб.
— Колко? — попита Ахимас.
Фехтел конвулсивно преглътна.
— Ако момчето ми остане живо — половин милион франка. Не белгийски — френски — додаде той, след като събеседникът не реагира.
Ахимас кимна и в очите на банкера пламна безумна светлинка. Точно така пламваха очите на лудите, които залагаха на „зеро“ всичките си пари. Тази светлинка се наричаше „ами ако?“, но с малката разлика, че за господин Фехтел очевидно не бяха последните му пари.
— Ако ли някак… — гласът на банкера трепна. — Ако успеете по някакъв начин не само да му спасите живота, а и да му върнете свободата, ще ви дам един милион.
Такъв хонорар никога не бяха му предлагали. По навик превърна парите в английски лири (почти трийсет хиляди), в американски долари (седемдесет и пет хиляди) и в рубли (над триста хиляди). Много, страшно много.
Той присви очи и бавно каза:
— Синът ви да откаже психиатрична експертиза, да пледира невинен и да изиска съдебни заседатели. Високоплатените си адвокати ги уволнете. Аз ще намеря адвокат.
3.
Етиен Ликол съжаляваше само за едно — че майка му не доживя. А как мечтаеше синът й да се изучи за адвокат и да сложи черната мантия с бялата правоъгълна вратовръзка. Таксата за обучение в университета гълташе цялата й вдовишка пенсия, тя не си позволяваше доктори и лекарства и ето че не доживя — умря миналата пролет. Етиен стисна зъби, не си позволи да се разкисне. Денем даваше уроци, нощем кълвеше учебниците и все пак се изучи — взе скъпоценната диплома с кралския печат. Майка му можеше да се гордее със сина си.