Выбрать главу

Когато вечерта се прибра в хотела, Етиен видя, че нещата му са изхвърлени навън и се валят в калта. Пламнал от неудобство, той запълзя на четири крака да събира кърпените си наполеонки и измърляните нагръдници с картонени яки.

Цяла тълпа се стече да зяпа тази сценка, всички ругаеха „продажната твар“. Когато накрая си събра дрехите в куфара, специално купен за пътуването, го доближи местният кръчмар и му зашлеви два шамара с гръмогласен вик: „Това ти е бакшишът към хонорара.“

И тъй като никой от другите три мерленски хотела не пожела да приеме Ликол, кметството го настани в къщицата на кантонера, който се беше пенсионирал миналия месец, а още не бяха назначили нов.

Сутринта на варосаната й стена цъфна надпис с въглен: „Ще умреш като куче!“

На третия ден прокурорът Ренан надмина себе си. Той произнесе великолепна обвинителна реч, която продължи от десет сутринта до три следобед. Публиката ридаеше и сипеше проклятия. Съдебните заседатели, солидни мъже, чиито данъци не падаха под петстотин франка годишно, бяха навъсени и строги.

Адвокатът беше блед и — забелязаха в залата — няколко пъти сякаш въпросително се извръщаше към клиента си. Но онзи седеше, свил глава в раменете и закрил с длани лицето си. Когато прокурорът поиска смъртна присъда, публиката като един стана на крак и взе да скандира: е-ша-фод, е-ша-фод! Фехтел се разтресе конвулсивно, наложи се да го свестяват с амоняк.

Защитата взе думата след прекъсването — в четири часа.

Ликол дълго не можа да започне — в залата нарочно трополяха с крака, скърцаха със скамейките, шумно се секнеха. Пламнал от вълнение, адвокатът мълчаливо мачкаше листа, изписан с бисерния почерк на отличник.

Но веднъж заговорил, Етиен изобщо не погледна текста. Ето словото му дума по дума, публикувано във вечерните издания с най-презрителни коментари.

„Ваше благородие господин съдия, господа съдебни заседатели. Моят довереник е малодушен, покварен и дори порочен човек. Но вие не го съдите за това, нали… Едно е ясно: в дома му, по-точно в тайно помещение в подземието, за чието съществуване Пиер Фехтел може и да не е знаел, е извършено страшно престъпление. Низ от престъпления. Въпросът е кой ги е извършил. (Подвикване: «Да бе, мистерия!» Смях в залата.) Защитата има своя версия. Предполагам, че престъпленията са дело на градинаря Жан Воатюр, който е съобщил в полицията за странните звуци. Той е мразел господаря си, задето е намалил надницата му поради непрестанните пиянства. Имам свидетели, които мога да призова при необходимост — те ще го потвърдят. Градинарят е саможив човек, особняк. Преди пет години жена му с децата го е напуснала. Знайно е, че хора от подобен тип развиват болезнена чувственост ведно с агресивност. Той добре е знаел разположението в къщата и е можел да направи тайното помещение без знанието на господаря си. Можел е също да вземе от тавана омръзналия на мосю Фехтел фотографски апарат и да се научи да го ползва. Можел е да взима дрехите на господаря по време на дългите му отсъствия. Можел е да си слага фалшиви бакенбарди, които са толкова лесни за разпознаване. Съгласете се, че ако Пиер Фехтел е замислял такива тежки престъпления, той отдавна е можел да премахне толкова уличаващата го особеност. Разберете ме правилно, господа съдебни заседатели. Не настоявам, че градинарят е направил всичко това — само посочвам, че е можел да го стори. Основният въпрос обаче е: защо градинарят, които дава тласък на цялото разследване, изчезва толкова внезапно? Възможното обяснение е само едно — уплашил се е, че на процеса истинското му злодеяние ще бъде разкрито и тогава той ще трябва да понесе наказанието… (дотук господин Ликол говори доста красноречиво и дори увлекателно, но на това място се запъна) и още нещо искам да кажа. В тази история има много неясноти. Честно казано, аз самият не знам виновен ли е моят довереник. Но докато има дори сянка на съмнение — а в случая, както току-що ви демонстрирах, има място за много съмнения, — не може да се иска смъртно наказание. Във факултета ме учиха, че по-добре е да се оправдае виновен, отколкото да се осъди невинен… Това е, което исках да кажа, господа.“