И тогава по закона за всемирната гадост — гадните съвпадения винаги се случват на човек, най-малко способен да се справи с тях, — докато Барнаби пресичаше улицата, една спряла кола му бибитна приятелски. Хвърли поглед и видя двамата Евърард. На светлината на уличните лампи лицата им бяха мръсножълти. Клайв свали прозореца и викна:
— Здравееей.
А зад кормилото Доналд натисна отново клаксона. Барнаби продължи да върви.
Положително има начин, рече си той мрачно, докато крачеше мрачно, все още обладан от мрачни спомени, да се освободи от тези неприятни мисли за миналото. И тогава, за негов късмет, Том се озова пред „Веселият кавалер“ и спря. Изведнъж си спомни как на закуска Джойс го попита има ли нещо против да си поръча индийска или китайска храна за вечеря, защото денят й бил много тежък и трябвало да иде на репетиция в седем, та нямало да има време да сготви. Ето къде ще вечеря. Барнаби бутна вратата на „Кавалера“ и влезе.
В съгласие с новите изисквания заведението беше отворило помещение за семейства и за непушачи в задната си част. Освен това всичко се готвеше на място. Барнаби получи голямо парче пай с месо — сочна пържола, бъбреци и хрупкаво тесто, броколи в масло, печени картофи и сладък пудинг за десерт. Добави към това халба бира и понесе таблата през кръчмата.
В съответствие с предназначението си семейното помещение беше приютило малка фамилия: слабичка млада жена с кърмаче на ръце и млад мъж с множество татуировки, който клечеше пред кашон с очукани играчки и ги показваше на тригодишната си дъщеря. Говореше й тихо, първо й предложи едно парцаливо животно, после кукла. Масата им беше осеяна с опаковки от царевични пръчици и с бирени бутилки. Барнаби кимна едва забележимо (сто пъти би предпочел да е сам) и седна.
Топлата ароматна храна му подейства успокоително и постепенно той започна да се отпуска. Малкото момиченце най-накрая си избра едно агне от вълнена прежда, занесе го до масата и го предложи на братчето си. Бебето го взе и го пусна на пода. Тя го вдигна и пак му го подаде. То отново го хвърли на земята. И двамата очевидно намираха играта за много смешна.
Барнаби стигна до пудинга. Вече не му се искаше да е сам. Семейството, за което — може би за щастие — не знаеше нищо, по необясним начин (Том нямаше и желание да си го обяснява) му носеше утеха. Инспекторът пресуши халбата. После реши, че, ако ще е гарга, да е рошава, и отиде да вземе още една.
Работата в „Латимър“ продължаваше. Точно сега репетираха „Вуйчо Ваньо“. Роза тъкмо обмисляше сериозно идеята да се откаже завинаги от театъра, но й предложиха мизерната роля на старата медицинска сестра. Сега се радваше, задето я прие, макар на няколко пъти почти да заряза всичко. Особено след обяснението, че няма такова нещо като малка роля, има само малки актьори. Тогава се разфуча, но Джойси й направи кафе, поговориха си колко вълнуваща би била работата по тази пиеса и тя се поуспокои. И сега трябваше да си признае, че наистина е много вълнуващо. Дори ободряващо. Но и малко страшничко.
Наложи се да се откаже от всичките малки технически номера, натрупани през годините, както и от романтичния пресипнал глас, който публиката обожаваше. Лесно е да ти казват да използваш въображението си, да търсиш истината и да следваш логиката на текста. Лишена от обичайните си оръжия, на Роза често й се струваше, че за първи път в живота си е на сцената. Все едно ходеше по въже над дълбока бездна. И освен това се наторяваше. Никога не се беше изморявала така. Когато се обърнеше назад и си спомнеше всички главни роли, които беше изиграла все с технически прийоми, без дори да се задъха, се учудваше на сегашното си изтощение. Благодареше на Бога за скъпия Ърнест. Толкова беше мил — топлеше й чехлите край огъня, правеше й какао веднага щом влезеше вкъщи каталясала. Роза се съсредоточи върху репетицията. Ей сега ще дойде нейният ред — откриваше четвърто действие.
Николас и Джойс седяха един до друг на предните редове в залата. И двамата мислеха за Къли. Николас, лудо влюбен, се чудеше дали тя говори сериозно, че ще се срещнат в Лондон: щяла да дойде да го окуражава и да вика за него на представлението му в централното театрално училище, стига Николас да я покани.
Джойс, пленена от тъжното величие, с което дъщеря й се движеше по сцената като Елена Андреевна, й се радваше и същевременно изпитваше страх. Що за професия си е избрала. Къли, разбира се, знаеше всичко за несигурния живот на театралните актьори — майка й се погрижи за това: големите надежди и писмата без отговор, и прослушванията, на които ти обещават да те уведомят, ако си одобрен, но никога не го правят. Ала подобно на всички напористи млади хора Къли не допускаше, че тези неща ще се случват точно на нея. Джойс отново се съсредоточи върху действията на сцената, където Борис, в ролята на Телегин, държеше чиле вълнена прежда в изпънатите си напред ръце. Старата медицинска сестра Марина навиваше бавно преждата на кълбо, което стискаше много внимателно с изкривените си от артрит пръсти. Лицето и прегърбените й рамене бяха стари, но в грубия й селски глас се долавяше свежо чувство за хумор.