— Кой би помислил — прошепна Николас, — че Роза би могла да се промени така в тази роля…
Джойс се усмихна. Всички се бяха родили за нов живот, всички се чувстваха толкова живи, о, толкова живи, и творяха всеки миг на сцената. На бърза ръка разкритикуваха идеите й за ролята й (Мария Войницкая). Къли се размина с най-малко забележки. Но никой нямаше нищо против критиката. Защото това, което ставаше на сцената, показваше, че си струва усилията.
В склада за декори Дейвид Сми претапицираше шезлонг с маслиненозелено кадифе. Съни лежеше и се прозяваше край преносимата газова печка. Май са много заети тези дни, мислеше си, определено разходките му ставаха все по-къси и по-къси, но той не беше от кучетата, дето се оплакват. Дано, когато времето се оправи, да настъпят по-добри дни.
Колин работеше над огромен шкаф — боядисваше го в орехов цвят. Фийби Гловър, сценичната помощничка, идваше от време на време, за да им съобщи кога могат да режат, да чукат и да вдигат шум колкото си искат. Колин не се притесняваше особено. Декорите бяха почти готови. Нямаше апартаменти за боядисване, нямаше и разни трибуни, които да се мъкнат насам-натам — всичко изглеждаше просто; работата по пиесата вървеше много добре. Хвърли поглед към приведената глава на Дейвид. Колин не беше човек с развинтено въображение, нито бе религиозен, но точно в този момент, без да иска, се зачуди дали Гленда знае колко е щастлив синът им. Защо не? И по-странни неща са се случвали. При тази мисъл Колин се усмихна. Дейвид вдигна очи.
— Какво има, тате?
— Умирам от жажда. Ето какво. Отивам до стаята за почивка да пийна нещо. Идваш ли?
— Не. Искам да довърша.
— Мъж под чехъл, това си ти.
Дейвид се усмихна широко.
— И още как.
Горе почиваха. Актьорите се бяха събрали заедно: седяха, стояха или лежаха по сцената. От мястото си на задния ред стана Режисьорът — слаба стройна фигура в бял гащеризон — и с бележките си в ръка дойде до рампата.
— Не беше лошо. Имаме обаче още много работа. Не гледай така, Роза. В четвърто действие се справи великолепно. Наистина много добре.
Чу се всеобщо одобрение и Роза, горда, но необяснимо срамежлива, заби поглед в килима.
— Сигурно всички искате кафе. Фийби?
Помощничката бързо се появи иззад кулисите.
— Сложи вода за кафето, мила.
— Ама тъкмо боядисвам свещниците…
— Остави ги засега. Заеми се с кафето… — Диърдре се усмихна. Усмивката й разкриваше цялата сила и блясък на смелия млад самурай, който обитаваше крехкото й тяло. После тя плесна с ръце и викна: „Живо, живо“!