Выбрать главу

— Нима искате да кажете — недоверчиво попита тя, — че Робин е убил майка си, докато аз съм седяла отвън в колата и не съм подозирала нищо? Не би му стигнало времето за убийство!

— О, напротив, стигнало му е! Представите не хората за времето са направо смешни. Забележете само колко бързо една сцена може да бъде заредена с нови декори! В случая е ставало въпрос само за декори.

— Добър театър — машинално промърмори госпожа Оливър.

— Да, било е истинско театрално убийство, при това отлично замислено.

— А аз си седях в колата и нямах никаква представа за това!

— Боя се — каза Поаро, — че женската ви интуиция си е почивала този ден…

Двайсет и седма глава

— Няма да се върна в „Бредър и Скатъл“ — каза Мод Уилямс. — И без това не ги бива като фирма.

— А освен това те си изпълниха ролята.

— Какво искате да кажете с това, мосю Поаро?

— Защо дойдохте по тези места?

— Предполагам, че щом сте господин Всезнайко, че ще си отговорите сам.

— Досещам се нещичко.

— И какво е то?

Поаро замислено гледаше косата на Мод.

— Постарах се да бъда съвсем дискретен — каза той. — Имаше предположение, че жената, която е влязла в къщата на госпожа Апуърд, русокосата жена, която Една видяла, е била госпожа Карпентър. И че тя отрича това просто от страх. След като се оказа, че Робин е убиецът на госпожа Апуърд, нейното присъствие там не би имало по-голямо значение от това на госпожица Хендерсън. И все пак аз не смятам, че е била там. Мисля, че жената, която Една е видяла, сте били вие, госпожице Уилямс.

— Защо пък аз?

Гласът й беше твърд.

Поаро й отговори с въпрос:

— Защо се интересувахте толкова от Бродхини? Защо, когато сте дошли тук, сте поискали автограф от Робин Апуърд? Вие не събирате автографи. Какво знаехте за семейство Апуърд? И преди всичко защо дойдохте тук? Как разбрахте, че Ева Кейн е починала в Австралия, и как научихте новото й име, след като тя е напуснала Англия?

— Отлично решавате ребуси! Е, добре, аз всъщност няма какво да крия.

Тя отвори чантата си. От овехтял бележник извади пожълтяла от времето вестникарска изрезка. На нея се виждаше лице, което Поаро вече бе запомнил много добре — глуповато усмихващото се лице на Ева Кейн. Върху снимката бяха написани думите: „Тя уби майка ми.“

Поаро върна снимката на Мод Уилямс.

— Така си и мислех. Истинското ви име е Крейг, нали?

Младата жена кимна.

— Отраснах при братовчеди — много почтени хора. Но когато всичко това се случи, бях достатъчно голяма, за да не го забравя никога. Много съм размишлявала за нея. Тя беше противна жена — децата усещат тези неща! Баща ми беше просто слаб човек и се намираше изцяло под влиянието й. Но той беше обвинен за нещо, което винаги съм вярвала, че е извършила тя. О, да, зная, че той е бил неин съучастник, но това не е същото, нали? Винаги съм искала да разбера какво е станало с нея. Когато пораснах, наех детективи. Те я проследиха в Австралия и накрая ми докладваха, че е мъртва. Оставила син — той се казвал Ивлин Хоуп. Е, изглеждаше, че с това нещата приключваха. Но тогава се сприятелих с един млад актьор. Той ми спомена за някой си Ивлин Хоуп, който бил от Австралия, но сега се наричал Робин Апуърд и пишел пиеси. Заинтересувах се от него. Една вечер ми представиха Робин Апуърд — той беше с майка си. Така че, помислих си аз, в последна сметка Ева Кейн не е мъртва. Вместо това тя се прави на гранд дама с много пари. Намерих си работа по тези места. Бях любопитна и дори нещо повече. Е, добре, ще си призная, мислех дори, че по някакъв начин ще се добера до нея. Когато вие ми разказахте цялата тази история с Джеймс Бентли, веднага реших, че тъкмо госпожа Апуърд е убила госпожа Макгинти. Отново Ева Кейн с нейните трикове! От Майкъл Уест чух случайно, че Робин Апуърд и госпожа Оливър ще дойдат за представлението на театъра в Калънки. Реших да отида в Бродхини и да си разчистя сметките с госпожа Апуърд. Имах предвид… не знам точно какво имах предвид. Разказвам ви всичко. Бях взела малък пистолет, който беше с мен още от времето на войната. За да я сплаша или нещо повече, честно казано — не знам… Така или иначе, стигнах там. В къщата беше тихо, а вратата — отключена. Влязох. Знаете как я намерих. Беше мъртва, лицето й бе тъмночервено и подпухнало. Всичко, за което допреди си мислех, изглеждаше глупаво и мелодраматично. Знаех, че в действителност аз никога не бих убила, когото и да е… Но си давах ясна сметка, че ще бъде нелепо да обяснявам какво съм правила в къщата. Беше студена нощ и аз бях с ръкавици, ето защо знаех, че не съм оставила никакви отпечатъци от пръсти. И за миг дори не съм си мислила, че някой може да ме е видял. Това е всичко. — Тя направи пауза и добави малко неочаквано: — Какво ще правите с мен?