Краля на ключовете бе слаб като магьоснически жезъл. Преждевременно побелялата му коса, разделена на път по средата, се спускаше току до под ушите. Чудатото му лице заинтригува Ъфорд — беше много изпито, а брадичката много издадена, напомняше на буквата V; имаше приближени очи и заострен нос над малка уста. Ъфорд подуши уханието и си спомни коментара на Болингбрук, че този разбивач на ключалки не понасял окосмяване както по своето лице, така и по лицето на всеки, с когото си имаше вземане-даване. Разбира се, по-рано тази вечер както той, така и Болингбрук се бяха избръснали добре.
— Готов ли си? — попита Болингбрук.
Краля на ключовете се озърна.
— Сами ли сте? — английският му беше добър, а мекият му глас наблягаше на всяка дума.
— Разбира се, че сме сами!
— Една жълтица — Краля на ключовете протегна ръка, връхчетата на пръстите му се подаваха от тъмните кожени ръкавици. Болингбрук му подаде златната монета. Краля на ключовете я хвана между палеца и показалеца си, захапа я, остана доволен и отиде обратно до портата. Върна се с две кожени торби. Връчи по-голямата на Болингбрук, а другата завърза за колана си, закопчан над кожения му елек. Болингбрук развърза своята торба и извади два колана, всеки с по меч и кама, затъкнати в тях. Той и Ъфорд си ги сложиха, а след като отново бръкна в торбата, Болингбрук извади два малки арбалета и здрав кожен колчан със стрели.
— Готови сме.
Те се промъкнаха през двора и влязоха в кухнята. Наметалата им плътно прикриваха и коланите, и арбалетите. Слугите се бяха сбили за сочно парче агнешко, а в далечния ъгъл една хрътка стоеше, вторачена в мястото, където обикновено спеше и на което в момента един от гуляйджиите бе зает да вдига полите на една повлекана от кухнята. Никой не забеляза тримата новодошли, докато се промъкваха през избата и слизаха по зле осветените каменни стъпала. Спряха се в дъното и се скупчиха. Болингбрук взе една от факлите от скобата на стената и ги поведе навътре в тъмнината. От двете страни бяха наредени бурета, бъчви и каци, повечето от които бяха пробити заради вечерното празненство, затова подът беше хлъзгав. В другия край на избата стигнаха до яка дървена врата, подсилена с метални гвоздеи. Краля на ключовете се наведе, прошепвайки на Болингбрук да приближи факлата, докато изпразваше торбата си, пълна с малки пръчици и ключоподобни инструменти. За известно време той ту клякаше, ту се навеждаше, шепнеше си и ругаеше на жаргон, широко разпространен из бордеите на Сен Антоан.
— Ще се справиш ли? — прошепна Болингбрук.
Краля на ключовете спря да се суети и се ухили, разкривайки изпочупените си зъби:
— Дали ще е мощехранителницата в «Сен Дени», или съкровищницата на крал Филип, няма ключалка в Париж, която да не мога да разбия — той хвана един от инструментите. — Няма ключалка, която да устои на ей това тук, само лошата светлина ми пречи — като че да докаже правотата си, той пъхна малката пръчица, а Ъфорд облекчено въздъхна при успокоителното изщракване.
Вратата се отвори. Стаята вътре бе просто една варосана кутия, а таванът с тежки черни греди бе само на няколко инча от главите им. В стаята бяха наредени скринове, ракли и ковчежета: съкровищата на магистър Тибо. Болингбрук ги отмина и се насочи към тежко, опасано с желязо ковчеже, тъмносиньо на цвят и украсено с лилии. Ковчежето имаше три ключалки отпред и по една от двете страни. Краля на ключовете го придърпа и се взря любопитно в него.