Занесох снимката в кабинета си и я показах на Мики.
— Това е Уийл преди пет години. Не го изпускай от поглед тези дни.
След като той си тръгна, позвъних в следствения отдел на полицията. Не намерих нито Хакън, нито Бег. Свързах се с Луис от техния архив.
— Как изглежда Бънки Дал? — попитах го.
— Чакай малко. — Луис остави слушалката, после пак се обади. — Трийсет и две годишен, метър и седемдесет, седемдесет и девет килограма, коса — кестенява, очи — кафяви, широко и плоско лице с изпъкнали скули, златен мост отляво на долната челюст, кафяв белег зад дясното ухо, деформиран малък пръст на десния крак.
— Имаш ли негова снимка в повече?
— Разбира се.
— Благодаря, ще пратя едно момче да я вземе. Казах на Томи Хауд да отскочи дотам и излязох да хапна. Следобед отидох в магазина на Гънджън на Поуст Стрийт. Търговчето се бе издокарало повече от всякога, с още по-големи подплънки на раменете, а как дишаше с тази стегната талия, само той си знаеше. Носеше сиви раирани панталони, жилетка и набрана сатенена вратовръзка с изумителна златна бродерия.
Минахме през задната част на магазина и по тясна стълба се изкачихме на мецанина до схлупения му кабинет.
— Казвайте сега — рече той, щом затвори вратата и седнахме.
— Имам повече да питам, отколкото да казвам. Първо, кое е момичето с дебелия нос, месестата долна устна и торбичките под сивите очи, което живее у вас?
— Това е Роуз Рубъри. — Намазаното му лице се разтегна в доволна усмивка. — Камериерката на скъпата ми съпруга.
— Един бивш пандизчия я разхожда с колата си.
— Така ли? — Той блажено погали боядисаната си козя брадичка. — Ами камериерка е на скъпата ми съпруга това е.
— Мейн не се е прибрал с автомобил на приятел от Лос Анджелес, както е казал на жена си. Дошъл е с нощния влак в събота вечерта. Значи е бил дванайсет часа в града, преди да си иде у дома.
Бруно Гънджън се ухили и килна доволното си лице на една страна.
— А! — възкликна той. — Напредваме! Напредваме! Нали?
— Може би. Спомняте ли си дали Роуз Рубъри беше у вас в неделя вечерта, да кажем между единайсет и дванайсет часа?
— Спомням си. Там беше. Със сигурност. Скъпата ми съпруга не се чувстваше добре тази вечер. Милата излезе сутринта и каза, че отива с кола в провинцията с приятели, не зная кои. Но вечерта към осем се върна и се оплакваше от ужасно главоболие. Видът й доста ме разтревожи и често ходех да видя как е. Камериерката беше при нея цялата нощ, поне до един часа.
— Полицаите показаха ли ви носната кърпичка, която са намерили с портфейла на Мейн?
— Да. — Той се размърда на ръба на стола си с лице като на дете, което зяпа коледна елха.
— Сигурен ли сте, че е на жена ви?
Той се разхили така, че едва го чух да казва „да“, докато клатеше нагоре-надолу глава като че ли четка с брада вратовръзката си.
— Може да я е забравила, когато е посещавала госпожа Мейн — подхвърлих.
— Невъзможно — побърза да ме поправи той. — Благоверната ми и госпожа Мейн не се познаваха.
— Но жена ви и господин Мейн са се познавали?
Бруно Гънджън пак се изкиска и изчетка вратовръзката си с козята брада.
— Колко добре се познаваха?
Той сви рамене и главата му потъна в тях до ушите.
— Не знам — призна весело. — Наел съм детектив.
— Така ли? — изръмжах насреща му. — Наели сте този детектив, за да разбере кой е убил и ограбил Мейн и за нищо друго. Ако мислите, че сте го наели да разнищва семейните ви истории, грешите, колкото и онези със сухия режим.
— Но защо? Защо? — притесни се той. — Нямам ли право да знам? Всичко ще мине тихо, без скандали, без разводи, можете да бъдете сигурен. Пък и Джефри е мъртъв, така че всичко вече е минало, както казват някои. Докато беше жив, нямах понятие какво става, бях сляп. След смъртта му нещата ми се изясниха. Повярвайте, само за мое собствено удовлетворение искам да разбера със сигурност.
— Само че не от мен — отрязах го. — Не знам нищо освен онова, което ми казахте, и не можете да ме купите да се ровя по-дълбоко. Пък и щом нямате намерение да предприемате каквото и да било, защо не оставите нещата както са?
— Не, не, приятелю. — Лъчезарното му настроение пак се върна. — Не съм старец, но съм на петдесет и две. Скъпата ми женичка е на осемнайсет и е наистина прекрасно същество. Веднъж се е случило. Какво ми гарантира, че няма да се повтори? Не е ли проява на съпружеска мъдрост да се опитам… така да се каже… да имам влияние върху нея? Една юзда. Една спирачка. Дори никога да не се повтори, няма ли една скъпа съпруга да бъде по-покорна, ако мъжът й знае повече за нея?