— Не мога да си представя.
— Опитайте се.
— Несъмнено — усмихна се тя леко — сте останали с впечатлението, че мъжът ми смята, че съм била любовница на Джефри.
— Е?
— Да не би да ме питате — това май й се стори забавно — дали наистина съм била негова любовница?
— Не… въпреки че бих искал да знам, разбира се.
— Естествено, че ви се иска — каза тя мило.
— А вие с какво впечатление останахте онази вечер? — попитах.
— Аз? — Тя сбърчи чело. — О, че мъжът ми ви е наел, за да докажете, че съм била любовница на Джефри.
Повтаряше думата „любовница“, сякаш харесваше вкуса й.
— Грешите.
— Не може да бъде, познавам съпруга си.
— Аз пък познавам себе си и съм сигурен — настоях. — Между нас с мъжа ви нещата са ясни, госпожо Гънджън. Моето задължение е да открия крадеца и убиеца, нищо повече.
— Така ли? — Това бе любезен завършек на спор, който я уморяваше.
— Вие ми връзвате ръцете — оплаках се и станах, като прикривах, че я наблюдавам внимателно. — Не ми остава нищо друго, освен да прибера тази Роуз Рубъри и двамата мъже и да видя какво мога да изстискам от тях. Казахте, че камериерката ви ще се върне след половин час, нали?
Тя ме гледаше изпитателно с кръглите си кафяви очи.
— Трябва да си дойде след няколко минути. Ще я разпитвате ли?
— Не тук. Ще я заведа в съда и ще се обадя да арестуват онези двамата. Може ли да използвам телефона ви?
— Разбира се. В съседната стая е. — Тя прекоси дневната и ми отвори вратата.
Набрах номератора и поисках да ме свържат с детективите.
— Чакайте — рече едва чуто, без да смее да прекрачи прага.
Със слушалката в ръка се обърнах да я погледна. Тя начумерено мачкаше устните си с два пръста. Не затворих телефона, докато не свали ръката си от лицето и не я протегна към мен. Тогава се върнах в дневната.
Аз водех. Мълчах. Тя трябваше да направи следващата стъпка. Повече от минута изучава лицето ми и чак тогава започна.
— Не мислете, че ви вярвам — заговори нерешително, като че ли донякъде на себе си. — Вие работите за мъжа ми, а за него дори парите нямат такова голямо значение, колкото стореното от мен. Въпрос на избор между две злини — едната е сигурна, другата е повече от вероятна.
Тя замълча и разтри ръце. В кръглите й очи се появи колебание. Ако не й помогнех да продължи, щеше да се откаже.
— Сега сме сами насърчих я. — После можете да отречете всичко. Моите думи срещу вашите. Ако не ми кажете, ще науча истината от другите. Разбрах го, когато ме спряхте да не се обаждам по телефона. Смятате, че ще кажа на мъжа ви. Но ако останалите проговорят, той вероятно ще прочете във вестниците. Единственият ви изход е да ми повярвате. И не е толкова опасен, колкото мислите. Но в края на краищата вие решавате.
Половин минута мълчание.
— Да предположим — прошепна тя, — че ви платя, за да…
— За какво? Ако съм решил да кажа на мъжа ви, ще взема парите и пак ще ви издам, нали?
Тя сви червени устни, трапчинките й се появиха и очите й блеснаха.
— Убедихте ме — заяви. — Ще ви се доверя. Джефри се върна по-рано от Лос Анджелес, за да прекараме целия неделен ден заедно в един малък апартамент, който бяхме наели. Следобед влязоха двама мъже, имаха ключ. Носеха револвери. Задигнаха парите на Джефри. За това бяха дошли. Личеше, че знаят всичко за нас. Наричаха ни по име, подиграваха ни и заплашиха, че ще извадят изневярата ни наяве, ако ги издадем.
След като си тръгнаха, не можехме да направим нищо. Поставиха ни в нелепо и безнадеждно положение — нямаше как да възстановим парите. Джефри не можеше да каже, че ги е изгубил или че са го обрали, докато е бил сам. Ранното му връщане от Сан Франциско щеше да породи съмнения. Джефри направо полудя. Първо искаше двамата да избягаме. После реши да отиде при мъжа ми и да му разкаже истината. Не се съгласих и с двете предложения — бяха едно от друго по-глупави.
Излязохме малко след седем и се разделихме. Да си призная, малко се скарахме. Щом изпаднахме в беда, той вече не беше… Не, това не бива да го казвам.
Тя спря и ме загледа кротко с кукленото си лице, което сякаш се бе отърсило от грижите, като просто ги бе прехвърлило на моята глава.
— Снимките, които ви показах, бяха на двамата нападатели, нали? — попитах.
— Да.
— Вашата камериерка знаеше ли за връзката ви с Мейн? А за апартамента? Знаеше ли за неговото пътуване до Лос Анджелес и за намерението му да се върне по-рано с парите?
— Не мога да твърдя. Но сигурно е могла да научи почти всичко с подслушване, със следене, може да е преровила… Джефри ми изпрати бележка, че ще пътува до Лос Анджелес, и ми определи среща в неделя сутринта. Може да я е прочела. Аз съм небрежна.