Всичко вървеше чудесно.
Късметът му не му бе изневерил. Кой би повярвал, че няколкото любезни думи, отправени към тази кокошка ще бъдат толкова богато възнаградени? О, да — добрината не отива на вятъра. Той винаги е бил добросърдечен човек. И щедър! А занапред ще има възможност да стане още по-щедър. Пред очите му изплуваха благодеятелни видения. Малкият Димитри… И добрият Константопопулус, който се измъчва със своя малък ресторант… Очакват ги приятни изненади…
Мистър Амбериотис неволно се убоде с клечката за зъби и трепна. Розовите видения от бъдещето избледняха и отстъпиха място на възприятията от непосредственото настояще. Той внимателно опипа мястото с език. После извади тефтерчето си. Дванадесет часа, улица Куин Шарлот 58.
Опита се да възстанови предишното си приповдигнато настроение, но напразно. Хоризонтът се бе свил до тези шест думи:
„Улица Куин Шарлот 58. Дванадесет часа.“
III.
В хотел Гленгъри Корт, в Саут Кенсингтън, закуската бе привършила. Мис Сейнсбъри Сийл седеше във фоайето и разговаряше с мисис Болито. Те заемаха съседни маси в столовата и бяха станали приятелки още преди седмица, в деня, когато мис Сейнсбъри Сийл пристигна.
Мис Сейнсбъри Сийл каза:
— Разбирате ли, скъпа, наистина спря да ме боли! Съвсем! Мисля си дали да не позвъня…
Мисис Болито я прекъсна:
— Хайде, скъпа, не бъдете глупава. Ще отидете на зъболекар и ще приключите с това.
Мисис Болито бе висока, властна жена с дълбок глас. Мис Сейнсбъри Сийл беше към четиридесетте, с нескопосно изрусена и неугледно накъдрена коса. Дрехите й бяха безформени и доста артистични, а пенснето й винаги падаше. Но в приказките беше ненадмината.
Тя каза, този път малко унило:
— Но, разбирате ли, изобщо не ме боли.
— Глупости, казахте ми, че не сте мигнали нощес.
— Да, така е, наистина… Но може би нервът вече се е умъртвил.
— Още една причина да отидете на зъболекар — твърдо рече мисис Болито. — Всички обичаме да го отлагаме, но то си е от чисто малодушие. По-добре е човек да се реши и да приключи с това.
Бунтовният отговор беше на езика на мис Сейнсбъри Сийл, нещо като: „Да, но не става дума за вашия зъб!“.
Ала всъщност на глас изрече:
— Предполагам, че сте права. А и мистър Морли е толкова внимателен, при него човек никога не изпитва болка.
IV.
Заседанието на борда на директорите приключи. Всичко мина гладко. Докладът бе добър. Не би следвало да има някакви несъгласия. Но чувствителният мистър Самюъл Ротърстайн усети нещо, някакъв нюанс в поведението на председателя.
Веднъж или два пъти в гласа му бе прозвучала острота, ожесточеност — нещо твърде неуместно за общия тон на разискванията.
Може би някакъв скрит проблем? Но Ротърстайн някак си не можеше да направи връзка между скрит проблем и Алистър Блънт. Той бе човек, напълно лишен от емоции. Винаги толкова нормален. Винаги типичният англичанин.
Е, всеки човек си имаше и черен дроб… Черният дроб на мистър Ротърстайн от време на време му създаваше проблеми. Но пък никога не бе чувал Алистър да се оплаква от черен дроб. Здравето на Алистър бе така крепко, както неговият ум и властта му над финансите. Нищо прекадено жизнерадостно, разбира се — просто спокойно благоденствие.
И все пак имаше нещо — един или два пъти ръката на председателя бе докосвала лицето му. Докато седеше, подпираше брадичката си — доста нетипично за него. А веднъж или два пъти той изглеждаше… да, точно така — разсеян.
Излязоха от заседателната зала и заслизаха по стълбите.
Ротърстайн каза:
— Не бих ли могъл да ви закарам?
Алистър Блънт се усмихна и поклати глава.
— Колата ми ме чака — той погледна часовника си. — Няма да се връщам в града.
За миг той замълча.
— Всъщност имам час при зъболекар.
Мистерията бе разкрита!
V.
Еркюл Поаро слезе от таксито, плати и натисна звънеца на улица Куин Шарлот 58.
След малко вратата бе отворена от момче в униформа на паж, с луничаво лице, червена коса и сериозно поведение.
Еркюл Поаро попита:
— Мистър Морли?
В сърцето му тлееше нелепата надежда, че може би мистър Морли е повикан на адрес, че може би е неразположен, че може би днес не приема пациенти… Напразно. Пажът му направи път, Еркюл Поаро пристъпи напред и вратата се затвори зад него със спокойната безпощадност на неизбежното.