Малко по-надолу той вписа още нещо:
Мистър Барнс?
Спря за миг, а после написа:
Кабинетът на Морли? Следи по килима. Възможности.
За известно време обмисли последните думи.
След това стана, поръча да му донесат шапката и бастуна, и излезе.
III.
Четиридесет и пет минути по-късно Еркюл Поаро излезе от станцията на метрото на Ийлинг Бродуей и след пет минути достигна целта си — Касългардънс Роуд 88.
Самата му цел се оказа малка къща и подреденият вид на градинката отпред предизвика одобрителното кимване на Еркюл Поаро.
„Възхитителна симетрия“ — промърмори на себе си той.
Мистър Барнс си беше у дома и Поаро бе въведен в малка, спретната трапезария, където, не след дълго, дойде и домакинът.
Мистър Барнс бе нисък човек с буден поглед и почти напълно плешива глава. Той изгледа своя посетител над ръба на очилата си, докато въртеше в ръка визитната картичка, която Поаро бе връчил на прислужницата. С леко писклив глас той каза:
— Е, мосю Поаро? За мен, разбира се, е чест.
— Трябва да ме извините, че ви посещавам без всякакво предупреждение — педантично каза Поаро.
— Така е най-добре — каза мистър Барнс. — Пък и часът е подходящ. Седем без петнадесет — логично е да завариш някого вкъщи по това време на годината. — Той махна с ръка: — Седнете, мосю Поаро. Няма съмнение, че ще имаме по-дълъг разговор. Предполагам, че става дума за случая на улица Куин Шарлот 58?
Поаро рече:
— Напълно сте прав. Но как се досетихте?
— Скъпи господине — отвърна мистър Барнс, — преди известно време се пенсионирах от Министерството на вътрешните работи, но все още не съм съвсем ръждясал. Когато има нещо скрито-покрито, много по-добре е да не се намесва полицията. Това привлича вниманието!
Поаро каза:
— Ще ви задам друг въпрос. Защо предполагате, че има нещо скрито-покрито?
— А няма ли? — попита събеседникът му. — А пък ако няма, то, по мое мнение, би следвало да има. — Той се заведе напред и почука с пененето си по ръкохватката на стола. — Когато работата е свързана със Сикрет Сървис, тогава не са интересни дребните риби, а винаги едрият улов. Но за да го хванеш, трябва да внимаваш да не подплашиш дребосъците.
— Мистър Барнс, струва ми се, че вие знаете повече от мен — каза Еркюл Поаро.
— Аз не знам абсолютно нищо — отвърна другият, — просто събирам две и две.
— И какво е първото?
— Амбериотис — бързо отвърна мистър Барне. — Забравяте, че седях срещу него в чакалнята минутка-две. Той не ме позна. Винаги съм бил незабележим човечец. Това понякога не е лошо. Но аз много добре го познавам и мога да се досетя какво го е довело там.
— Какво?
Очите на мистър Барнс заблестяха повече от всякога.
— Знаете ли, ние сме много отегчителен народ. Ние сме консервативни, консервативни до мозъка на костите си. Ние доста се оплакваме, но в действителност не желаем да смажем нашето демократично правителство и да направим някой модерен експеримент. Това е най-обезсърчаващото нещо за всеки чужд агитатор, който работи от сутрин до мрак, та дори и повече. Целият проблем — от тяхна гледна точка — се състои в това, че като страна ние сме относително платежоспособни. Едва ли в момента има друга такава страна в Европа! За да разклатиш Англия, истински да я разклатиш, трябва да пратиш по дяволите нейните финанси — в тях е цялата работа. А не можеш да пратиш по дяволите финансите на Англия, ако те са в ръцете на човек като Алистър Блънт.
Мистър Барнс спря за миг, а сетне продължи:
— Блънт е от този тип хора, които в личния си живот винаги биха си плащали сметките и биха живели според доходите си, независимо дали те възлизат на два гроша или на няколко милиона. Той просто си е такъв човек. И твърдо смята, че няма причини, поради които една страна да не може да живее така! Без скъпи експерименти. Без безумни разходи за евентуални утопични цели. Ето защо — той направи пауза, — ето защо някои хора смятат, че Блънт трябва да си отиде.
— О — каза Поаро.
Мистър Барнс кимна.
— Да, — каза той. — Зная какво говоря. Някои от тях са прекрасни хора. С дълги коси, със сериозни очи и изпълнени с идеали за по-добър свят. Други не са така прекрасни, дори на практика са твърде противни. Коварни малки плъхове с бради и чуждестранен акцент. И други, с вид на големи клечки. Но те всички имат една и съща цел — Блънт трябва да си отиде!